При последното ми прибиране в България, докато си хапвах мамината мусака и си пиех студената Загорка, дочух, че по телевизията циркулира за пореден път темата как политици, обществени фигури и млади оптимисти ще ме връщат обратно, барабар с всички българи в чужбина. И се замислих: искам ли да ме връщат наистина?
Това, че България от години гони голяма част от младите, будни и работоспособни хора от пределите на страната, е всеизвестен факт, но с времето се появява и друг проблем. Вече има едно сериозно поколение от родени зад граница българчета, които хич не ги брига за Ботев и Левски и отказват да приемат, че шкембето е нещо, което може да се яде. Макар и родители им в повечето случаи да дават всичко от себе си, за да изградят някакво българско самосъзнание, често усилията им се оказват безплодни, защото им липсва времето и условията за това. За “условията” тъжната истина е такава: повечето български културни институти са оставени на самотек поради липсата на достатъчно финансиране и съответно интерес. Там, където има достатъчен брой български училища, те обикновено са плод на отдадеността и ентусиазма на родители и учители. Поради липса на мотивация, средства или пък вследствие на апатия, доста често и посолствата зад граница се провалят в опитите си да бъдат дом на българската емиграция. Подкрепата на българските медии зад граница пък е в сферата на фантастиката. С две думи: Вместо да си съчиняваме утопични разкази, как ще върнем всички обратно в България, май е доста по-добре да се инвестира в изграждането на едно общество сред диаспората. Надали е трудно да съберем представителите на всички гореспоменати институции с българския административен апарат, отговарящ за хората в чужбина, както и всички меценати и радетели на българското и да създадем един конструктивен диалог за общото развитие на тези 2 милиона човека зад граница. И това в такъв формат, че идеите и опорните точки да не останат изгубени в превода.
BGKontakti Полезни контакти с българските експерти и специалисти във Виена
Няма да открия топлата вода като кажа, че пропорционално на развитието на технологиите, разстоянията губят своето значение и стават все по-субективна величина. Единствените хора, които не осъзнават това, са доста тесногръди. А първата ми асоциация с тесногръдие е човекът, който преди време беше министър на „българите в чужбина”. Никой не иска да диктуваш живота му и да определяш къде да живее, но всяка държава е задължена да се опитва да оползотвори и не губи потенциала на народа си, независимо къде живее той. Така че:
Не връщайте българите в България, върнете България в българите.
Сега тук ще се появя редовната част от аудиторията, която ще попита „И защо трябва да ни пука за тия родоотстъпници”. Обяснявам: Първо, тези безсрамници, т.е. аз и хората като мен, са едни от основните донори на българската икономика посредством парите, които пращат на роднините си. Второ, те са и най-добрата реклама на България. Докато в клетата ни родината всеки мрънка на съседи и колеги колко е ужасно всичко, аз и моите приятели понякога сме като троянски кон, внедрен в западните общества, които величае пред всеки познат чужденец българските планини, сравнява Слънчев бряг с Ибиза, разказва как сиренето е директна доставка от менюто на олимпийските боговете, а пък ракията си е чиста амброзия. Смея да твърдя, че ние правим доста по-добра реклама на българския туризъм отколкото заспалите чиновници, пратени да рекламират страната ни по туристическите изложения.
И последно, скъпи ми скептици и чужбиномразци, имайте предвид, че докато вие стоите пред телевизора и плюете политиците, за които така или иначе пак ще гласувате, живеещите в чужбина българи, които са един от последните гаранти за това икономиката на тази държава да не срине съвсем, вероятно не могат да заспят, защото не знаят дали следващият полет е достатъчно скоро, за да могат да видят баба си и дядо си поне още веднъж. Като цяло съм забелязал два универсални факта за българите навън: 1) колкото по-далече от държавата живеят, толкова повече милеят за нея, 2) на същата тая държава въобще не й пука за тях. И скъпи ми управници, замислете се за момент, че държавната територия е едно следствие на историята и политиката. Нацията е тази, на която вие служите. А в нашия случай, имаме едни 20-25% от нея, които гордо носят мартеницата си на Trafalgar Square в Лондон или пред операта в Сидни, независимо че всеки път, в който кажат откъде са, погледът, който получават отсреща, ги кара да се смутят. Може да съм наивен и глупав идеалист, но напук на всичко, което се случва, аз вярвам в отворените граници, защото те ми позволяват да съм това, което съм в момента – един човек, който живее и учи в Австрия, работи често с Германия, а една голяма и крайно упорита част от сърцето му се лута някъде между София и Пловдив и не иска и дума да чуе за чужбина.
А на тези велики управници и общественици, дето ще ме връщат, искам да кажа, че самият процес на връщане е лесен, но мотивацията за това е доста по-комплексна от тях самите. Така че ако много им липсвам, да вземат да ми дойдат на гости – ако побързат могат да хванат европейското турне на Тони Димитрова и Комиците, ще се почувстват като у дома си: -дупките, +едни доста по-усмихнати и щастливи хора.
Прочетете още:
- Предотвратена е серия от атентати срещу коледни базари във Виена и Залцбург
- Мерки срещу летните жеги във Виена
- Българската следа в Музикферайн, Виена
Автор: Александър Детев