Казват, че всеки идва на този свят с определена задача. Растем, учим, работим, грижим се за децата, а след години от внимание се нуждаят и родителите ни …. Tака решаваме задача след задача. Една задача решаваме много успешно, друга – не съвсем. А коя е онази, определената ни задача? Можем ли да я разпознаем сред многото? Или тя е да се справим сполучливо с всичките? Едни задачи приемаме като задължение, други са ни безпокоили и денем и нощем, трети изпълняваме с удоволствие.
И тъкмо, когато си мислим, че нищо повече не може да ни впечатли, децата ни правят най-свидния подарък. Те ни даряват с внуци и ни възлагат най-благодатната от всички задача – да станем „БАБА”. Да бъдеш „БАБА”е задача, която се изпълнява с изключителна любов и нежност. Тя ни дава вълшебния шанс да се завърнем в дните на детството и младостта и да ги изживеем отново заедно с внуците.
Първото внуче
Когато се появи първото внуче, много жени се сепват от мисълта, че старостта започва. Скоро след това разбират, че са навлезли в своята втора младост. Хем са нещо като родители, хем имат достатъчно време за сън и далеч по-малко отговорности. Няма нужда да бъдат строги и да налагат разни неразбираеми правила. Имат само една грижа – да обичат и да доставят радост. И могат скришом да купуват сладолед и други забранени от мама неща.
Втора младост веднъж, втора младост дваж, колкото внучета – толкова втори младости. И всеки път започват със звън на телефона и очакваното „Хайде,бабо, честито внуче! Стягай се да черпиш!”. И сълзите бликват без да чакат, и сърцето трепка, и гърлото се свива, и гласът пресеква от вълнение. Няма никаква разлика кое поред ангелче ти дарява животът. Чувстваш се благословена. Баба!
Интересно е в кой точно момент възниква връзката баба – внуче. Че бабата усеща тази връзка още щом поеме за пръв път внучето в ръце, е ясно. Но дали и то усеща някак, че това е баба? Сигурно! Иначе щеше ли така доверчиво да спре да плаче и спокойно да заспи в бабината прегръдка? Баба и внуче! Те имат специална връзка. Такава внучето има и с дядото, ама сега разказваме за бабата.
За бабата и внучето
За бабата и внучето знаем от съвсем малки. Гледаме картинки, слушаме песнички, разказват ни приказки. И навсякъде има по една интересна баба. Една баба преде три недели, друга баба очаква внучката си с червената шапчица, трета баба „била някога мъничка, че и тя не е можала да се облече самичка”. Една гърбава баба имала „щерка хубава”, а друга много смела баба отишла в гората за дренки. Освен всички тези баби и животните имат баби, и светът е пълен с какви ли не баби – баба Меца, баба Мравка, баба Зима, баба Марта… Случват се и лоши баби, като баба Яга. Но тя си няма внучета. Внучетата са все „мънички, ала хитрички” и затова животът е много щедър към тях – на всяко внуче дава по две баби. И макар че в приказките и песничките се казва само „баба” , всяко внуче знае, че бабите са две. Двете го обичат, двете го прегръщат, двете играят с него, двете разказват приказки, двете дават най-желаните подаръци. Бабите, и двете, са точно такива – ласкави и обичливи. И всяка баба иска да прекарва повече време с внучето си. Но не на всяка баба е дадена тази радост . Според радостта от близостта с внучето, бабите са най-малко три типа.
Има баби, които са наблизо. И внучето може да бъде с баба си колкото иска или колкото дълго не ходи в детската градина. Могат да ходят заедно на разходка в парка, на пързалката, на детската площадка, да четат книжки, да играят на криеница и на домино.
Има и други баби. Те са „баби-заместници”. Те са с внуците си постоянно, но хем пак са баба, хем заместват или мама, или татко, или и двамата. Мама или татко, или и двамата заедно, са някъде далеч. И тогава баба е и баба, и мама, и татко. И грижите й са повече, а времето за игри и книжки – по-малко. Тези баби разказват много сладкодумно за мама и за татко и за деня, когато ще бъдат пак тук.
На тези два вида баби внучетата могат, когато им се прииска, да кажат:
„скъпа моя бабо,
сладка и добричка,
дай да ти погаля
бялата косичка”.
И да получат и милувки, и безброй целувки.
Третият тип баби са „екранните баби”. Докато внучетата са много малки вероятно ги възприемат като герои от поредно филмче. В разрешените от мама и татко за гледане на екран минути, някаква баба пляска, прави смешни физиономии, понякога пее и накрая маха и раздава целувки с ръце. Като попораснат внуците узнават, че това са техните баби. Нещо като бабите от приказките, ама не точно. И изненадващо, един ден става ясно, че мама (или татко) също имат „мама” и тъкмо тя маха от екрана. Все чудеса! Понякога баба от екрана се появява у дома. Прегръща, целува, раздава подаръци. Може внучето да я кара безспир да разказва приказки и да играе с него безотказно. После пак изчезва и започва да се появява на екрана. Постепенно се разбира, че тъкмо при баба се отива през лятната ваканция. Ту при едната, ту при другата. Лято след лято, гостуване след гостуване. Бабата и внучето вече се познават – и наяве и на екран. И незабелязано усещат, че отдавна е минало времето, когато баба учеше внучето на „Хей ръчички, хей ги две…” и ръкомахаше на екрана. Дошло е времето когато, внучето диктува: „Бабо, иди с мишката нагоре, там ще видиш едни емотикончета…”.Ние, екранните баби, се стараем да изглеждаме добре на екрана. Все по-рядко са бабите с „бели косички” (нали има химия). Затова не се сърдим, че не ни казват често горното стихче. Сигурни сме, че и нашите внуци, колкото и далеч да са, щом ни видят на екрана, се сещат за края на „Мама казва, че и баба била някога мъничка…”. А той е :
„Бабо мила, бабо сладка!”
Всички баби знаем, че рамо до рамо или на километри разстояние, внуците и бабите са заедно в сърцата си.
Публикувано в сп. “Виена нашият град” 21 брой
Автор: Веселина Карчева