Взех си Довиждане с Драго, моя хазяин, и тръгвам. Мразя и не употребявам „Сбогом“. Това ще каже, че никога няма да дойда отново тук. Ами ако поискам?! Пак!?

-Довидженя, Драго. Много беше блага закуската ти-доручак! Дюшекът — екстра! Височината на мивката — Jер на място!
-Приятно!

1. Планинският път е гладък, красиво е наоколо

Алпи,
все пак!
До „границата“ минаха десетина минути. А граница -отбих встрани да си приготвя документите: зелена карта, лична, паспорт, застраховки, талони…- граница НЯМА!
Имало е. Личи си. Но сега стъклата зацапани, на вратите паяжини. Не се ползва, вижда се. Профучавам и словенската и австрийската бараки. Само националните флагове се сменят.
(Знаете ли как е по югославски знаме? Застава! И Фичата е била знаме.)
разказва журналист от „Литературная…“: Като мина известно време след Мюнхен, питам немския колега: -Кога ще бъдем в Австрия?-Че ти не видя ли?-Какво да видя? Нито полиция, нито митничари!?…-Ами, разделителната линия от бяла стана жълта…
Тук разделителната си беше все в същата боя, но дърветата, камъните, тревата — общоевропейски. Шенгенски. Като тези в Бачково — Рожен — Момчиловци.
Гладко, гладко. Но шосе с такъва стръмнина не бе видело(Израз на Хайтов). През зимата и нагоре и обратно без сериозни гуми, или вериги (тука май, са забранени!) си оставаш до някоя отбивка и чакаш…да цъфнат налъмите, или дойде „пътна“.
Австрийците, казвали са ми, са французите на германските племена. По-отворени. По-така — нашенци. Не съм бил в Oesterreich. Ще видим.

2. Не повече от 40 минути, а ми се стори цяла безкрайност, пътят до покрайнините на Клагенфурт

Сега почва най-мъчното. Не знам къде искам да ходя. Да кажа Wo kann Маnn Kaffee komplee trinken? Все едно да питаш в Одрин къде продават локум.
Сигурно навсякъде.
Ама аз не съм бъхтал толкоз път за „навсякъде“!
Мен ми трябва най-хубавото място, с най-хубавото кафене, с най-хубавата Maedchen, носеща каффявата димяща течност!
Питам за Zentrum. Това поне не ще обяснения. Мъчно го намирам центъра. От вълненине ще да е. Правя непозволени маневри, но е неделя и бюргерите са in seinen Doerfen tzarevitsa und tomaten kopaen und Tscherecshen sammeln… С други думи — това, което правят кореняците-софиянци в събота и неделя на село.

3. С мръсна кола в Клагенфурт не влизам.
Разгеле, наблизо прелитам покрай айне Tankstelle — бензиностанция. Пак маневра и се нареждам пети-шести на опашката. А там!… А там нещо, което не си представях:
За четирите места за миене чакат по няколко коли. Миячки наоколо, момичета — Gar keiner! — никакви! Само бариера, при която на влизане получваш „копче“, някъде го пъхаш и — маркучът е твой! След 20 минути и по-дебелият на водната прахова смукачка (как мразя тази думмма!).
А-а, дойчовци, аз колата си от десет години не съм я мил с тези ръце. Аз с тях чертая и подписвам фактури, чекове, платежни… А тукашното население сякаш само чака този Sonntag (събота ли сме, или неделя? Много важно!), че да се отдаде на високоинтелектуалното занятие.
Реших, че Фордът не е толкава мръсен и ще мине за чист. Обаче ми е интересно какво става там, зад шареното кросно на първата бариера. Паркирам встрани от опашката и гледам.

4. Млада двойка, решавам че са бакалаври от тукашния Харвард, понеже са с очила, се трудят сякаш са в Аушвиц.
Измиха я народната си количка (така се превежда VolksWagen) като за сватба. Отпрахосмукаха я! Ама работата е, както видях, наполовина свършена. Очилатата бакалавърка ровичка дълго в багажника и възкликна като Архимед: Gefunden! Еврика!
Приближавам безсрамно да видя „откритието“ за което симпатягата — доцент-асистент я целуна по очилата. И мислите си к’во?
Кутийка с…клечки за уши!
Че като ги метнаха краищата на огледалата, кьошетата по таблото… още половин час!
Задоволството беше пълно. Сякаш без всякаква бременност са им се родили близнаци и Общината им е дала гарсониера в „Овча Купел“.
Да ви описвамли други немци-австрийци? Все същия или близък сорт!
Като решиха че Фолксвагенът е достоен за райските Порти, го огледаха още веднъж и пуснаха някакви еври, жетони. Машината им върна Das Kleingeld, бариерата отскочи и следващите щастливци заеха местата си при маркучите!
Така и не видях обслужващ персонал.(Бележка от Стойчо: автомивките със самооблужване са много разпространени из познатия ми немско-говорящ свят. т. к. там за разлика от България цената на човешкия труд е много висока, от което едно миене на кола би струвало от порядъка на 60—70 евро (то и такива автомивки има там) — така са се появили тези автомивки, в които срещу едно евро получаваш място за миене, вода под налягане, гъба, кофа и миещ препарат — и започваш да си я миеш сам. Естествено е забранено да си миеш колата в двора или на улицата — само на автормивка)

5. Наблизо имаше Stadtplan, wie bei uns — в Бургас, от който се ориентирах. Че който не знае къде отива, ще иде където не трябва! (Шумерска мъдрост)
Да не се тревожите, че баш в центъра, където се озовах, нацелен по високите кубета на катедралите по-скоро, отколкото хелпа на картата, няма места за парксиране. Има и много.
Там — Unten.
Далдисвам под земята и се набутвам между две току що измити лимузини. Вземам нужните „копчета“, чантата с камера-фотоапарати и Hinaus!

6. На централния площад монтират някакви металоконструкции. Да не би да има концерт на Слави?
Има някакъв паметник на историческа личност. Не е важно сега това. От Нета може всичко да узная, но по Нета KAFFE-COMPLEE да пия — не може!

7. Тръгвам по уличките край площада. Снимам красиви къщи черкви, но компютърът ми под шапката непрекъснато рутира:
Къде е най-достойното място, да го пия. Каффето.
Попаднах на широк и още по-дълъг площад. Наполовина зает от маси на кафене “Tiamo„(Ich liebe Dich. Я тебя люблю — ако не вдянахте. Повече Генуа, отколкото Клагенфурт.)
Но щом всички се тълпят тук — значи това е мястото.
Избирам по-усамотена маса и зачаквам. решил съм — прежалих 3×3,50= 10,50 = 20,475 лева! за паркинг — да не бързам.

8. И ето задава се… мислите си една „Мисс Свят“? Дръжки!
Мазен Балкантуристки котарак, с излъскана от гладене сатенова жилетка и табличка. Тук Метхените си стоят вкъщи. Не стават сервитьорки.
-Вас мьохтен зи, битте?
-Ихь мьохте герн айн каффее-комплее тринкен!..
-Вас ист дас?
Не се ли изразих правилно. Възмущавам се и започват да ме гризат лошави мисли:
-Такова едно — с мляко…
-А-а-а, клар! Капучино!
-К
Найн in Gegenteil каппучино! шваба безпросветен! Кафе като във фоайето на хотела в Магдебург 1972-ра… Етва каффе, етва мильх, данн заане унд цуккер. На сребърен поднос, колосани салфетки… Ферштеен?
-Господинът не изглежда толкова стар (мерси!), пък ми-говори за работи от времената на Кайзер Вилхелм… Искам ли капучино, или ще си поседя?
-Давай твойто капучино! Ама да е от най-хубавите!
Пак не разбира. Автоматът им не знае хубаво-лошо!
-Wie immer! (Както обикновено.) и ме доубива. “Лаваца„-та не беше много лоша. Нито по-хубава, нито по-лоша от тази в кварталното ни кафене за 1,35 лева.
(0,1794871…евро.)
2300 километра!!! да изтъркалям по магистрали и по междуселски пътеща! За такова кафе?
(Иде ми на ум вицът на Иван: Друг път толкова път, само за един път! -никой път! Жалко, че е непреводима играта на думи.)
Изгълтвам поизстиналото капучино.
-На „един солук“ го изпиваш, бе другарю Тодоров. Ме упукваха пушещите колеги в следобедната кафепауза в НХК.

9. Обикалям красивия инак, град и правя хубави, надявам се, снимки. Той, Клаганфуртът не е виновен. Кайзер Вилхелм е умрял твърде рано.
Във витрините в центъра няма нито български обувки, нито сръбски „Кощани“.
Някакви „Гуччи“, „Бос“… по за една пенсия лявата. Дясната — още толкова.
(Върви из Москва бомж с една обувка (стар виц!):-Что? Потерял?-Нет, нашел…) (бомж — е бездомник на съвременен руски: БезОпределенногМестаЖительства — бел. Стойчо)
Сравнявам. Магазин за оптика. Телескопи, микросокопи, хем от много по-далеч дошли, от страна, дето и език им ни е многочужд- у нас 150 лева. Тука 1500…еври!
-А-а-а, „Deutschland hergestellt“. Ясно. Друг Qualitaet.
Същото е с дрехи, прибори, мебели. Да видя как са с манджата!
(Един грузинец се разхождал из Москва. Да види как живеят руснаците. Москвичи, Жигули…опашки. Кофти живеят руснаците. Я, да видя, как живеят Американците? И отива до американското посолство. Там негър лъска огромен черен Паккард.-Эй, господин! Сколько стоит этот машина? Негърат си мисли: дай да го изпързалям този мустакат кавказец:-Четыреста тысяч долларов!!- Ой, как доррого! премята го и грузинецът — мне тут надо целый месяц вкалывать!…) (вкалывать= бачкам — бел. Ст)

10. Пазарът, място за свободна ориентация в цените изниква от самосебеси, след като с някои усилия си получих колата. Паркирах почти по правилата и влизам. Примерно същите цени.
Спрете да се ориентирате на техните заплати! Знаете ли какви данъци плащат! Ако не бяха тези данъци, щяха като мен: паркирам колата на автомивката, хвърлям баровски ключовете и си чета „Черноморски фар“. А тези сами си ги мият!
Освен редовните зарзавати, пълно с техните аспержи, някакъв особено почитан праз, сортирани по едрина 4—5 фракции от най-близкия за немеца картоффельн, непознати листни и кореноплодни неща.
И нещо, за което у нас ще те издухат от всеки пазар: Сирене, домашен кашкавал, оскубани кокошки…
А бе, вие в Европа ли сте или в Румъния?

11. Още един шпацир (тегел) из хубавите улички и площади и съобразявам как да се измъквам в посока езерото и от там Йесенице, Любляна, Загреб. Че да нощувам на половината път до София.
Край езерото на запад от града Jer по това време журналистка от „Труд“ е вземала интервю от Йорг Хайдер. Де да съм знаел…
„Който иска да стигне до извора, трябва да плува срещу течението“, казва дългогодишният им „Сидеров“, губернатор на област Каринтия, където е Клагенфурт. Минал съм покрай. Неволно.
А покрай Йесенице заобикалям нарочно. Не ща да я видя! През 1986 имах подписана командировка до тамошния завод със стан Steckel, какъвто и нашия. А внезапно „трябваше“ да замина за Съюза. Това знаете на руския език ми „изяде“ не една комендировка и в Холандия и в Италия.
-Като ти знаеше много устата, така е! — ми казва после приставеното към завода ченге.

12. Има начин да заобиколя
Йесеница. А името й е като на зелената блуза от Сараево.

Една пералня за коли с гумарно отделение ми се стори свободно и спрях да ми отрегулират гумите.
На магистралата при 160 км/час започва една вибрация. Не са балансирани колелетата. При 170 изчезва отново. Ама де да знам дали при 220:-)) няма да се появи пак.
За 30 куни съм готов да полетя във всякаква канавка, защото нямам вибрации…

13. На следващата LPG колонка имаше да чакат няколко коли, понеже цистерна зареждаше. Накрая идва момчето — оператор на течния маркуч и пита колко?
-До врх! А на баджа му пише: Тодоров. Показвам му паспорта си и питам като как тъй българин работи в Хърватия. И той като мен Тодоров. Защото тук всичко завършва на -ич. Събират се и от другите коли да констатират чудото.
-Може някакви прадядовци да сме имали общи, търси обяснение Драган.
-Ами! Аз идвах в тези земи преди трийсетина години в командировка…
Под дружния смях на шофьорите плащам и го оставям в неведение. роднина, все пак…
Какъв бой можех да отнеса, ако баща му беше наблизо…
14. На магистралата, за да няма повече фалове, си повтарям: нямям никаква работа с десни завои. До Ниш. Само „Левый! Левый! Левый!“ (Маяковски). решавам да нощувам в Сремска Митровица, че е близо (80 км.) до село Драгине, което ми препоръча да посетя хазяйката от Сръбска Крайна. Количеството на одморищата е същото, но тези са от другата страна на пътя и проверявам спазена ли е симетрията.
Отбивам в ниските полета край Сава и влизам в града. Спи ми се.

Автор: Симеон Тодоров
WWW: http://patepis.com