Помагат ли си българите в чужбина? Един доста общ въпрос, на който трудно някой може да даде еднозначен отговор. Колкото са българите по света, толкова различни истории можем да чуем. И повечето от тях имат хубав край. А винаги, когато наближи 1 март, си спомням за една случка от далечната 1999 година.
Беше 2 март 1999 година, около 6 часа сутринта. Бях се упътил за работа. На светофара на Фаворитенщрасе (Favoritenstraße) щях да подмина българчето без да го забележа. Беше най-обикновено момче със спортен сак. Стоеше и чакаше. Такива има много в 10 район на Виена. Нямаше да му обърна внимание, ако той точно в този момент не запали цигара. Китката му се оголи и аз забелязах мартеницата. От най-обикновените – два оплетени вълнени конеца. Бял и червен, вързани на възел. Разменихме по един бърз поглед. Аз му кимнах. Той сграбчи сака с две ръце и рязко ми обърна гръб. Свих учудено рамене, пресякох улицата и си продължих по пътя.
Няколко часа по-късно той отново стоеше на кръстовището. Около него се въргаляха десетки фасове, а поредният догаряше в ръката му. Явно беше стоя там през цялото време. Беше хладно. Tой зъзнеше прегърбен във вълненото си палтенце. Щях да го подмина, когато той поднесе цигарата към устата си и аз отново видях мартеницата му. Сърцето ме сви. Нещо древно и необяснимо в мен ме накара да се спра до него. Накара ме да сваля ръкавицата и вдигна голата си ръка. На китката ми бе завързана също мартеница. Същата обикновена мартеница – два оплетени вълнени конеца. Бял и червен, вързани на възел.
Той я фиксира с поглед. Усмихна се и показа своята. Погледът му се разведри. Хвърли припряно цигарата и сграбчи ръката ми развълнуван:
– Здравейте! Аз съм Стефан В. Ама, Вие ли сте бил човекът на Надежда?
– Надежда? Не, не съм аз… Дори не я познавам… Съжалявам …
Моят отговор явно много го притесни. Раменете му отново се отпуснаха безпомощно. Прегърби се. Усмивката се стопи. Лицето посърна и посивя. Стъкленият му поглед пробяга по лицата на забързаните минувачи.
Стефан В. беше на 19 години. Идваше от Варна. За първи път в живота си напускаше България. Плануваше да следва икономика във Виена. Работил цяло лято на Златни пясъци за да спести пари за пътуването. Платил 1000 германски марки на Надежда да му уреди посрещане във Виена, записване на езиков курс и стая в студентско общежитие. Беше пътувал цяло нощ с група автоджамбази. Бяха пристигнали много рано сутринта. Оставили го на посочения от Надежда адрес. Чакаше от часове на кръстовището да го вземат.
Продължихме да чакаме заедно. По някое време цигарите ни свършиха. Обадихме се на съквартиранта ми да донесе една кутия. Тримата почакахме заедно още 20 цигари време. Човекът на Надежда не дойде. Никой не дойде.
19 години по-късно Стефан от Варна е все още в Австрия. Не знам по каква причина, но варненци лесно се оправят с живота във Виена. Повечето от тях се реализират успешно. Стефан също. Отдавна е завършил. Има семейство. Наскоро смени работодателя си и сега изчислява рискове към някакъв застраховател. Скучна работа, но на него явно му допада. Купи къща в околностите на столицата. От 6 години не пуши. Забързани в своето ежедневие, все по-рядко имаме възможност да се виждаме. Но всяко година, на 2 Март, намираме време за среща. Пием по нещо и си разменяме мартеници. Нищо специално, от най-обикновените – два оплетени вълнени конеца. Бял и червен, вързани на възел.
Автор: Иван Н. Карчев
продуцент
Напуска България през 1998 г. Следва във Виена публицистика и комуникация. Специализира продуцентство в електронните медии. Живее в Австрия и Германия. През 2014 година създава фирмата Best Friends, която продуцира телевизионни и радио предавания, документални филми, издава информационния справочник “Виена нашият град” и мобилното приложение BGKontakti. Инициатор и съорганизатор на информационни и културни събития. През 2010 година е отличен с наградата „Златен век“ на Министерство на културата, за заслуги в съхраняването и популяризирането на българската култура, изкуство и традиции зад граница.
Публикации на подобна тема: