С емоционален пост във Facebook наша сънародничка от Амстердам разкрива за унизителното отношение и тормоза, на който е била подложена тя и двете и деца от  служител на Гранична полиция. Събитието се развива на 03.01.2021 година на Летище София. Предаваме разказа на Елица Йорданова дума по дума, без да го променяме или коментираме.

До момемнта той е събрал 8955 реакции, 5127 споделяния и над 4190 коментара.

Това е Галина Нацкова.

Нацкова работи като граничен полицай на Летище София Терминал 2.

Днес сутринта, запътили се с бодра стъпка към нейното гише за паспортна проверка, на път за Амстердам, след една страхотна ваканция, празници споделени с приятели, сняг, слънце и зареждащи емоции в родината, дори и не предполагахме какво ще ни се наложи да преживеем в следващия половин час.

Подготвени сме за пътуването, според всички изисквания в момента. Всички документи са на лице, подписани подпечатани и издадени навреме.

Декларации от таткото, че мога да пътувам с децата, PCR тестове, паспорти и т.н.

Все пак не пътуваме за първи път.
На гишето на паспортна проверка ни посреща отегчената физиономия на Галина Нацкова, която рязко подминава моето ведро “Добро утро” и се съсредоточава върху холандските паспорти, които ѝ подавам и декларацията от таткото, с прикачено към нея копие от паспорта му.

“Няма проблем”, мисля си аз, все пак това ѝ е работата.
Усмивката ми помръква секунда по-късно, когато чувам иззад гишето: “Офф, дайте ми български документи.”
Свикнала съм, казвам, че нямаме такива и стандартно питам дали всичко е наред с тези, с които иначе пътуваме безпроблемно из целия свят.

“Как така нямате?!”, репликира ме Нацкова и веднага след това добавя: “А тези декларации не ми вършат никаква работа!”, гледайки ме снизходително изпод тънко изрисуваните си вежди.
“Как така не вършат работа? Аз пътувам от години с децата и подготвените документи винаги са били достатъчни за митническите власти в съответната страна.”, отговарям неразбиращо аз.
Нацкова настоява, “Тези не стават, можете спокойно да ги изхвърлите в коша за боклук. Ако нямате нотариално заверен документ, значи нищо нямате.”, демонстрира завидни познания по темата госпожата.
Усещам как дланите ми започват да лепнат и се успокоявам наум само от мисълта, че таткото ни чака пред летището, за всеки случай, докато минем проверката. Ако пожелаят, могат да се свържат с него и той лично да потвърди, че просто се прибираме с децата вкъщи и че не ги отвличам, за да скатаят от онлайн обучението, което ги чака от утре.

След като въпросът за декларациите очевидно не даде достатъчно материал за заяждане, тя се концентрира върху личните ни документи.

“Такаааа, значи нямате български документи?”

Потвърждавам отново, но тонът и погледът на госпожата не предвещават нищо хубаво.

“Имате ли българско гражданство?” Обяснявам, че след като нямаме документи, нямаме и гражданство.
“И какво, отказахте се, а?”, изстрелва Нацкова в упор.

Нещата отиват в кофти посока, вече го усещам с цялото си същество.
Потвърждавам, че сме се отказали. “Сигурна ли сте, или да проверя в системата?, набрала е скорост Нацкова и посяга заплашително към клавиатурата. “Проверете, да, няма проблем”, отговарям, като добавям и годината, в която се е случило събитието.

“Отказахте се, а, ама с указ на президента?”, с присвити очи ме стрелка госпожата. Вече се чувствам изключително неловко, отговарям утвърдително и питам дали има нужда от конкретната дата, за да провери по-лесно в системата.

“Няма нужда”, тонът е пренебрежителен, гледа ме, като да съм извършителя на някое особено гнусно престъпление.

“Браво, как можахте?”, недоумявам какво ми казва и преди да отвърна с “моля?”, “служителката” набрала инерция продължава да стреля с въпроси, като че ли е на състезание по откриване и обезвреждане на чужди граждани.

“Да се откажете от гражданството си, ами че вие сте се отказали от корените си!”, просъсква злобно през зъби Нацкова…

Сега вече кръвта ми кипва, цялото налично количество от червената течност поема към главата ми и въпреки всички обещания които съм си дала, да не се ядосвам и да не обръщам внимание точно на такъв вид същества по пътя ми, рязко и отговарям, че едва ли влиза в нейните правомощия и служебни задължения да коментира моите корени и да изказва личното си мнение по повод на моето и на децата ми гражданство, както и да обсъжда причините поради които то е такова каквото е.

Питам в качеството си на каква си позволява да прави подобни коментари и я моля, да ми върне документите, които очевидно са повода за нейното възмущение.

Като навита пружина обаче, тя продължава да бълва коментари по мой адрес с ехидна усмивка, присвити очи и тембър на гласа, на който може да завиди всяка уважаваща себе си вещица.
“Как можахте, да се откажете от корените си? Че какво тогава търсите в България? Защо изобщо си идвате? Знам ги аз такива като вас… вие имате една особена черта на характера…”

Не оставям Нацкова да продължи, вече съм сигурна, че цялата опашка ни чува, толкова съм шокирана, че единственото което ме спира да не нахлуя при нея и да и покажа как биха се разправили с нея моите предци, са децата ми, които стоят до мен – принудени да бъдат свидетели на тази грозна разправия.

“Мамо, недей”, Макс се опитва да ме спре и по очите му над маската разбирам, че усеща моя гняв и напрежение и сякаш ми казва “няма смисъл, мам”. Биби мълчаливо стиска ръката ми и също знам, че усеща, че мама е напрегната

Оригиналната публикация може да бъде видяна в профила на Елица Йорданова във Facebook: www.facebook.com/elitsa.yordanova.1