Темата за образа на България, на нейния народ и култура пред света е доста популярна в последните години. От една страна, интересът към нея е продиктуван от чисто икономически причини – от този образ зависят до голяма степен просперитетът и развитието на страната. Той оказва пряко влияние върху чуждестранните инвестиции и броя на туристите.
От друга страна, с отпадането на ограниченията за пътуване в Европейския съюз, българинът стана гражданин на вселената. Като такъв, той откри удовоствието от странстването – veni, vidi, emi. Някой само за кратко, да разгледа непознатото и да се снима пред известни паметници и сгради; други – за по-дълго, колкото да поработят и спестят някое евро; трети – завинаги, в търсене на професионална и лична реализация зад граница – българинът се отправи на път. Но както казва една мъдра руска поговорка – не е важно къде отиваш, а как ще бъдеш посрещнат! Били посрещали по дрехите. Преди може и да е било така – когато дрехите са били основен източник на информация за социалното положение и произход. В днешно време има медии – телевизия, радио, вестници и списания, които изграждат образа на чуждото и непознатото . В днешно време посрещането и приемането на чужденците е продиктувано от създаденото от медиите мнение за техния произход – родина, народ, култура и традиции. Това мнение може да отвори врати, но също така и да постави невидими бариери, непреодолими стени в отношенията с домакините.
И ние, като героя на Мартин Ларни от книгата „Четвъртия прешлен“ пътуваме по света – истински граждани на вселената. Вървейки по своя път, българинът постоянно се сблъсква и препъва в негативни предубеждения и клишета. Били сме мързеливи илитерати, склонни към насилие престъпници, чиито жени били лесни и дашни. И това е само началото на един дълъг списък! От къде по дяволите, се появиха тези впечатления, след като само до преди 15 – 20 години българите зад граница се брояха на пръсти? Нали сме една гостоприемна, трудолюбива и талантлива нация, дала на света редица именити творци, учени и изобретатели? Кое ги кара да подхождат с такова недоверие и пренебрежение към нас?
Преди дни, през facebook, попаднах на страницата на австрийското радио FM4, където беше публикувана една дълга статия за българската действителност и живота в София ("Oh du Tiger, hast du denn Geld?"). Ред след ред авторът уверяваше любопитните читатели, че българите са чалгаджии, каращи своите мерцедеси, облечени в официалните си анцузи и украсени с дебели ланци. Имаше и нещо за сцепени вежди, застрахователи и мускули, но то беше за фон и не от особено значение.
Любопитно ми бе ръзсъждението на автора относно името на софийското нощно заведение „Версай (Versai)“. Било изписано неграмотно – на френски Версай се изписвало Versailles. Впечатлен от познанията му, решавам да режарширам и откривам, че още една дузина фирми от Турция, Индия, Германия и САЩ изписват имената си по същия начин. Прав ли е наистина авторът, че всички тези хора са неграмотни или те просто изписват името на английски? Тази възможност обаче не го интересува – кой ще прочете статията му, ако в нея липсва скандалното? Специално внимание обаче той отделя на Слави Трифонов и Митьо Пайнера за заслугите и приноса им към културното развитие на нацията. Под формата на полезна информация, на всеослушание е оповестено съществуването на таен ценоразпис на услугите, предлагани от българските музикални изпълнители. За читателите с по-бедно въображение подробно са описани възможните комбинации, като думата „свирка“ доминираше.
В началото не обърнах особено внимание на статията – често се срещат такива текстове и репортажи в австрийските медии. Главните герои са предимно български жени – меркантилната проститутка от съседния вход или кръвожадна, 12- годишна шефка на организирана мрежа от опасни международни престъпници, която с желязна ръка и много кръв управлява източно европейския синдикат на престъпниците. Понякога, но рядко, се появяват и „по-сериозни материали“, базирани на дългогодишни изследвания и наблюдения, описващи особеностите на българските обичаи и традиции. Особено впечатление ми направи един от тях, с подробно описание на първата брачна нощ на младите български двойки от южна България. Те трябвало да я прекарат в двора на къщата, под строгото наблюдение на местни големци, събрали се да удостоверят мъжествеността на младоженеца и девствеността на булката. Материалът беше онагледен с няколко цветни, сватбени снимки, на които се виждаха изнесени пред къщата спалня, гардероб, телевизор, касетофон и масичка за кафе. Младоженците щастливо гледаха в обектива, блажено полегнали в леглото, в очакване да получат сигнал да започнат. Едва сега разбрах и смисъла на вица, защо се прави трудно секс на площад – винаги се намира някой, който да ти дава акъл.
Готов да затворя страницата със статията за особеностите на нощния живот в София, реших да видя името на автора. И представете си изненадата ми, когато установих, че това е един българин. От снимката ме гледа лице на младо и интелигентно момче. Потъвам в спомени и се сещам, че статията за за проститутката и българските обичаи също бяха написани от българи. Защо?
Запитах се дали тези хора въобще осъзнават, какво причиняват на своите сънародници, живеещи в чужбина. Дали са в състояние да проумеят какви щети нанасят със своите думи – какво негативно впечатление за България изграждат сред своите читатели. Питам и получавам отговор – това било интересно на австрийския читател. Пишат за да се изхранват. Били обективни – това била българската действителност.
Аз не познавам точно тази българска действителност! А вие? От моя гледна точка, материалът е повърхостен и жълтее. В основата му съществува частица истина, но тя е толкова силно раздута и преувеличена, за да се предизвика сензация сред местната публика, че е достойна да бъде разказана от Барон Мюнхаузен. Дали това не е някаква тенденция? Позволявам си да полюбопитствам и питам – след като има възможност, защо не се използва да бъде написан репортаж за някои от онези хора, които със своите професионални успехи са заслужили вниманието, възхищението и респекта на австрийците. Отговорите ме натъжават – нямало такива …
Замислям се за Албена Данаилова, Стоимен Стоилов, Красимира Стоянова, Анелия Пешев, Биляна и Петър Пелови, Петър Петров, Божидар Сотиров, Бела Волен, Искрен Илиев и много други наши талантливи сънародници, които живеят и работят във Виена. И това са само хората от сферата на изкуството. Техните житейски истории за успех не са достойни за вниманието на тези журналисти. Те не се вписват в педантично изграждания с години медиен профил на българина и само биха объркали многобройните читатели. Защо да им променяме мнението за нас – това никой няма да ни го заплати. Бедни, бедни българино! Къде си тръгнал по света …?
Автор: Иван Карчев