Моето мнение на българка, която живее в чужбина: българинът обича друг да му е виновен. Всъщност първата защитна реакция на всеки човек е да търси вината в другия, но при нас рядко следва въпросът: „А аз дали пък нямам и аз някакъв принос да е така?“ Той дели хората на: граждани и селяндури, на София – граждани и София – селяци, и на феодална България, на чалгари и на други психопати, на идиоти (които не са гласували като него) и на измамници (тези, които още не са крали), на млади и стари, на бабички и тъпи младежи.
И най-вече нa българи у нас и българи в чужбина.
Такова разделение не съм забелязала в никоя друга нация. Вината не е едностранна – има българи навън, които не ги е грижа за у дома, но са малко. Повече са тези у дома, които се изправиха срещу нас, навън, без да знаят защо сме тук, какво правим, правим ли нещо за България. Аз няма да се оправдая и да кажа, че сме избягали от лошо, аз не съм избягала. Аз исках да видя света и съм го обиколила. Нещо лошо? Фактът, че живея в Австрия от известно време, но работя за България кого по-точно бърка?
Един народ, който не умее да приеме, НЕ ДА СЕ СЪГЛАСЯВА, а просто да приеме, че има и хора, които мислят различно, ще дава пари за нови избори, ще търси реваншизъм на всяка цена. Изборът е нещо лично, а нашият дори на повлия на този в България. Хора пътуваха с километри, в Щатите със стотици километри. Защо? Защото ги е грижа, не да ви правят напук. В момента всички недоволни от една или друга загуба или победа, от прочетеното във Фейсбук, не мислят за абсолютно належащите проблеми в страната – кризата с ковид и последиците от нея. Страната е обхваната от дразги на дребно и едро и голямата картина се изгуби. Няма и да се види скоро. В преговорите за едно ново правителство трябва да се вземат присърце интересите на хората („селяндури, бабички, идиоти, чалгари“, както ги наричате) и да се мисли бързо и честно. Не завиждам нито на новите, нито на старите. Хората в България показаха, че в по-големия си процент им е все тая, уморени са или просто са доволни от това, което е било досега. Сега са виновни българите в чужбина, че са гласували в по-големия си процент за Слави и се почва старата песен на нов глас. Ние не сме изтеклите мозъци, а „изтеклите задници“. А в това време страната се тресе от пандемия. Грозно впечатление правят и изказвания с пожелание за смърт. Всички призиви за саморазправа, рязане на глави и да не цитирам още из мрежата, са демонстрация на крайно лош вкус независимо към кого са отправени. Мразя всякаква агресия, под всякаква форма.
Славата, алчността са основните спътници на всяко едно управление, независимо какви влизат в парламентите, но това вече е доказано в „демократичните“ страни, така че много скоро ще мразите и старите и новите, защото всички промени идват бавно, а никой не иска да чака. Крайностите и залитането към всяка форма на агресия са признак на слабост. Ако има здравомислещи хора сред тези, които избрахме, ще намерят безболезнения и бързия начин да се помогне на България бавно да ЗАПОЧНЕ да се изправя на краката си, но се съмнявам. Няма неподкупен политик. Подкупите на световно ниво са с такива мизи, че ние сме една малка капка в мрежата, в която е уловен целият свят.
За мен изборите показаха желанието за промяна, но за жалост и много омраза, толкова много, че сърцето ме боли да ви чета. Нищо на този свят не се постига, ако идва от място на омраза. Неприемане, отричане, несъгласие, разумно и планирано действие срещу нещо лошо – да. Но такива епитети и закани… много съм разочарована и съм почти сигурна, че няма да гласувам на други избори. Много българи навън бяха отблъснати от собствения си народ. И не е нужно да ми се казва, че е било организирано от една или друга партия и платени списвачи, защото, съдейки по приятелската си листа, не бяха такива. Обичам страната си, имам си кауза за нейните болни и оставени на съдбата деца, а останалото не ме интересува.
Ако имаме малко разум, ако имаме човещина, бихме могли да пуснем мостовете между нас. Ние със сигурност ще се връщаме и не за евтиния зъболекар и подстригването, а за да даваме на нашите курорти, а не, както много българи напоследък, да бягаме и да храним чуждите икономики. Но какво ли знам аз, аз съм един прост писател. И най-вероятно не съм права, за което не се извинявам.
С което приключва включването ми в политически дебати.
Гери Дечева
Автор: Гери Дечева