До средата на 20-ти век Европа е раздирана от конфликти. Континентът, повел кръстоностните походи и създал конкистадорите, запалва искрата на две световни войни и многобройни други конфликти на етническо, културно и политическо ниво, които водят до геноциди и етноциди. Цялото това напрежение и борба за надмощие достигат своята кулминация по време на Втората световна война. Тя оставя белег не само върху т.нар „Велики сили“ и периферията им в Европа, но и върху целия свят. И сякаш Старият континент взима своя урок. Парижките мирни договори и създаването на Съвета на Европа през 1949 г. дават началото на един диалог за обединение и взаимопомощ, който прави Европа това, което е днес – символ на стабилността и мира и икономически исполин, начело с Германия и Франция. Европейският съюз се развива през годините и вече включва повечето от страните на континента. Той обаче е създаден, за да работи на базата на едно качество, което обича да си преписва, и което напоследък сякаш стои в основата на всичките му проблеми. Солидарността.
В договора от Лисабон през 2007-ма година е заложено създаването на Европейска служба за външна дейност. Тази административна структура би трябвало да работи като своеобразно външно министерство на ЕС под патронажа на Върховния представител. Основната й дейност е воденото както на обща външна политика, така и осигуряването на сигурност. Ще си позволя да цитирам Петко Бочаров – „да, ама не“. Този орган просто не работи, тъй като държавите в съюза не го подкрепят. Популизмът си казва своето в такива моменти – „бежанците са проблем на Германия, не на Европа, защото всички искат да отидат в Германия“. Нали така, господин Орбан?
Между другото пиша този коментар без каквито и претенции за професионализъм и акуратност. Пиша го не като политически коментатор. Нито пък като самопровъзгласил се морален съдник. Напротив, споделям мнението си, защото мога да го направя. Защото точно тази съвременна Европа ми дава свободата за това. „Свободата е най-висшето благо“, казва Сервантес. Едно от най-висшите. В хартата на основните права на ЕС е упомената освен с всичко останало и като осигуряваща сигурност. Сред другите основни права е и достойноството, което включва правото на живот.
Тези ценности бяха потъпкани в Париж. Случилото се във френската столица не отне само човешки животи, опита се да отнеме и смелостта да бъдеш свободен и достоен. Въпросът е дали ще й позволим да го направи? С риск да стана банален, ще цитирам и друг писател във връзка със свободата – „Човек е свободен в момента, в който го пожелае“. Написал го е Волтер. А ние до къде желаем да сме свободни? Имаме ли смелостта да излезнем от собствената си призма? Питам се, докъде се простира егоцентризма – наистина ли в такъв момент е важно кой каква профилна снимка си е сложил във фейсбук? А важно ли е дали ти самият харесваш мюсюлмани? Или пък, че те е страх от тях? Страхът е обяснимо чувство, но и най-лошият съветник.
Проблем има, той е глобален! Със сигурност трябват конкретни мерки за разрешаването му. И една силна гражданска енергия. Това е поне моето скромно мнение, на един наивен студент. Страхът и омразата обаче надали са правилният път за канализирането на такава енергия. Сега се сещам, че скоро ще излиза новият епизод на „Междузвездни войни“. A от там, ако не друго, сме научили кои чувства водят към „тъмната страна“. Страх, ярост, омраза. А помните ли, кога Дарт Вейдър се спаси от тях? Когато в него се прояви човечността….
Автор: Александър Детев