“Ще ти хареса – прилича на София” – каза Марио, когато разбра, че заминавам за Виена. И двете неща се оказаха верни!

Но сега по ред: Когато в средата на март нашият търговец ме попита дали мога да замина в началото на март за две семици за Виена, аз първоначално го възприех малко скептично. Преди две години пак се беше случило подобно нещо, но тогава работата се отече поради много причини, една от които беше, че очаквах всеки момент да се роди дъщеря ми.

Този път не се очакваше подобно събитие, но за всеки случай реших да не се радвам прекомерно. Първо защото нищо не се знае, и второ – по-важното в случая, отивам при клиент, който във всички случаи ще бъде по-различен и по друг начин взискателен към работата ми. Здравият скептицизъм не вреди – за толкова време на учене на немски, работа с немски, практика в Германия – така и не бях ходил до Австрия, та камо ли до Виена! Този път обаче работа се оказа сериозна, купих си билет за самолета, направих си здравна застраховка и полека-лека дойде баба Марта, а с нея и пълната увереност, че този път ще го бъде.
От летище София има 4 до 5 полета дневно за Виена. Часовете обаче се оказаха решаващи, защото трябваше да летя на Трети март, все пак е почивен ден, в който моите жени в къщи искат да съм с тях, а не в някаква си Виена, така че си избрах предпоследния за деня в полет в 17:20 на Австрийските авиолинии. Самолетчето беше А320 с по три реда от двете страни на пътеката. Понеже съм отворен, си поисках място до прозореца, което беше добре – обичам да зяпам и да видя отгоре къде живея, как София изчезва постепенно, как започваш да летиш над географската карта на България и как Стара планина е наистина внушителен гръбнак на страната. Това, което не уцелих беше страната на самолета – бях до десния прозорец, а от левия се виждаше и залеза, след като се качихме над облаците. Полетът е приятен и продължава около час и половина, като последните 15-20 минути са изчакване преди Виена – правели реконструкции на летището та трябвало да се изчаква. През цялото време на полета имаше текуща информация от къде летим, на каква височина, темпретура и т.н. По едно време пуснаха анимационни филми на Дисни. Стюардесите са учтиви, говорехме си на немски, което за тях беше приятно. Иначе информацията е на немски, английски и пускат на запис инфо-то на български. Въпреки, че самолетът не е много малък и е реактивен – горе си друса . По-малко отколкото на витловите АТР на румънските авиолинии, но все пак друса, а и там не пускаха нищо на български.
И тук като навсякъде дават чай, кафе, сок, даже и вино – може би вече е обичайно и за economy-class, но аз не знаех. През цялото време е забранено пушенето.
Хубавото на “неелитните” направления (Виена-София на австрийските или пък Букурещ-София-на румънските авиолинии) е, че пускат стюардеси-новобранки, които са по-млади, по-красиви и по–учтиви от колежките си на “елитните” направления.
Не бях пътувал към Европата от 97’а година насам (не броя пътуванията до Румъния, Македония, Гърция и Сърбия) и очаквах пристигането си с изестно напрежение. Докато самолетът изчакваше реда си на ниска височина, отдолу се виждаха градчета с осветени улици, магистрали и се долавяше някаква подреденост на пейзажа.
Е, кацнахме! Летището на Виена се казва Швехат по намиращото се до него село(или вече квартал на Виена). Има две групи от ръкави, към които се паркират самолетите – с ръкав е много бързо и слизането и качването. На излизане от ръкава беше граничният контрол, там следва расисткото разделение на Европейски съюз и останалите (ще видим какво ще приказвам след 2007-а живот и здравеJ ). Ние с гайдите бяхме подложени на унижението да ни слагат печати в паспортите! На онези само им ги поглеждат!!!! Срамота!!! Как може така?!?!?!?
Шегата настрана – само погледна паспорта и му удари печата – не повече от 30 секунди отне влизането в Шенгения.

Първото ми влизане в Австрия беше в една зала, пълна с магазини и никакъв признак на място, от където може да се вземе багажа. Дип, че владееме езици, та можеме да се оправяме къде ли не, та и на такова цивилизовано място като летището на Виена се заехме с питане. Добрата новина е, че туземното население е учтиво. Лошата новина беше, че багажа се взима от “вървите по това направление, там в далечината има едни стълби, слизате по тях наляво и после пак по коридора”. Сега ясно ли ви е, откъде се взима багажа на виенското летище? С една дума – на майнинген! …. Ако не знаете къде е, или не можете да питате – кайне шансен!
Да бъдем честни – може и да е имало надписи или някакви указания, но аз не ги видях. Така, че който е за първи път на Швехат – да има едно на ум.
Както и да е, взех си багажа от лентата, нищо му нямаше и тръгнах към изхода, където вече чакаше един шофьор с табелка, на която беше името ми, казахме си по едно добър ден и се качихме на колата. Това беше трансферът, който всеки може да поръча от и към летището на Виена (фирмата се казва C&K). Като един истински източновропейски гъзар седнах на задната седалка и се повозих. Пътят до града не е дълъг, но хотелът ми се намираше на другия край на града, та минахме, както после разбрах, покрай Дунавския канал докато стигнем дотам. Шофьорът караше кротко и сравнително дисциплинирано, вписваше се в потока, но не мога да кажа, че точно е следвал ограничнията на скоростта – т.е.движеше се разумно според обстановката.

Хотелът – “Кайзер Франц Йозеф”**** – се намира в 19-и район, близо до спирка “Обердьоблинг” на 45-а линия на градската железница. Това общо взето е в покрайнините, но квартакът е уютен, има добри комуникации с центъра-трамвай 38 също спира наблизо, с него се слиза до Шотентор, което си е баш на Рингщрасе, а това вече си е център.
Хотелът е приятен, персоналът – учтив, в стаята имаше миниатюрна кухня с два котлона, аспиратор и хладилник и в шкафа даже имаше няколко вилици, лъжици, купа, чинии, тенджера. Точно за хора, които по-дълго трябва да живеят в там. Така и не се възползвах, поради факта, че се връщах от работа след затваряне на магазините и посещавах околните заведения за вечеря.
Хотелът притежава и подземен паркинг, който струваше 12 евро на нощ, но и на улицата беше пълно с паркирани коли.
Това, което не знам за хотела е, колко струват нощувките – клиентът плащашеJ

След като се настаних , направих една рекогносцировка на квартала наоколо – беше някъде около 8 вечерта и по улиците нямаше жив човек, е , не съсвем, но като цяло беше празно. Наоколо намерих няколко ресторанта, които в следващите дни ми свършиха работа, но сега поради непознаване на обстановката (цени, меню и т.н.)посетих спасителят на всички туристи по света – кварталният Макдоналдс J. Цени – като в София, БигМак меню – само 4.95!J ама евро L. Споменвам го неслучайно – цените във Виена като цяло (подчертавам като цяло! – т.е. не се заяждайте, че с някои неща не е така) са като софийските в числово отношение. Детските обувки в квартала бяха между 25 и 40. Само дето си говорим за евро, а не за левчета. Дюнерът (на джоб-сандвич) е 2,50 – до 3, баничкоподобните и разните им сладкиши се въртят около 0,70 до 1,50 и т.н. и т.н. Сам човек в ресторант се наяжда с 10 до 14 , като включвам и голяма бира. Порядъкът на цените (числово, не стойностно) е аналогичен на българските, разликата е, че порядъкът на доходите е различен, но това е тема на друго изследване…..
На другия ден, въоръжен от рецепцията с карта на Виена и точно описание на пътя до работа (специални благодарности на колегата МановаJ ) се качих на градската железница и отидох на работа.

На работа ходех с две влакчета на железницата и един трамвай. Градската железница е познатата ни от Германия S-Bahn, и както и там всеки път ме потрисаше с точността на спазване на разписанието. Представете си ситуация – слизам от единия влак, по стълбите нагоре към перона на другия влак (движа се заедно с цялата тълпла бързащи за работа хора), пристигам на втория перон и вече по уредбата звучи: “Внимание, на втори коловоз пристига влака за Виена-Север” и той пристига и цялата навалица се качва. Времето за слизане и преминаване на другия перон на една голяма група хора е точно толкова, колкото е времето между пристигането на първия и втория влак – практически никакво чакане и губене на време в чакане по гарите. И това се повтаря всеки Божи ден! Нямам представа как го правят! Нали се сещате, че това се отнася и за следващото прекачване от влакчето на трамвая. Не знам как става, но – става! Иначе влаковете са отоплени достатъчно добре, може да се превозват велосипеди и детски колички и никога няма блъсканица. Единственият път, когато имаше много хора беше в съботата, когато ходих до ТВ-кулата. Понеже се намира в квартала на ООН и са на една и съща спирка на метрото, а в сградата на организацията имаше явно някаква конференция, която реши да свърши точно в момента, когато бях тръгнал да се прибирам и всичките участници се наредиха да се качват – е, тогава имаше наистина навалица във вагоните. Тогава беше първия път когато чух български във Виена, то какви ли още езици не се чуваха, ама нали е ООН!
Метрото се различава от градската железница по това, че по-често влиза в тунели под земята от S-Bahn-а, а мисля, че са и на различно подчинение – метрото май е общинско, а градската железница е част от австрийските железници (демек австрийското БДЖ J). Навсякъде по гарите – а те понякога са общи и за двата вида транспорт – е пълно с надписи и указания, така че трудно ще се объркате. Неудобството на точното спазване на разписанито е, че ако не знаете на кой перон отивате (и нямате време да проверите) вашият влак ще е дошъл и заминал, е, ще изчакате следващия веднъж, но после – няма проблем. Един емпиричен съвет: движете се с тълпата – можете да сте сигурни 80%, че повечето хора пътуват във Вашата посока.
Трамваите са като софийските широки трамваи по линия 22. Абсолютно същите са, само че са червени. Вътре е топло, има оставени някакви списания за четене, закачени за стените (има ги в градската железница) – е има ги и по пода, но като цяло е чисто. През цялото време по уредбата пускат информация за следващите спирки и възможни връзки.
На автобус не съм се возил.
Билети и карти се купуват от будките с надпис Tabak/Trafik в районите на спирките и гарите, има и автомати. Има билети за единично пътуване, дневни, 72-часови и седмични карти. Веорятно има и месечни, но на мен не ми трябваше чак толкова и не знам за тях. Седмичаната карта важи от понеделник до неделя и е малко по-скъпа от 72-часовата, която пък важи 72 часа от момента на “дупченето”(т.е.маркрането на часа) в автоматите по спирките или в трамвая. Дневната струва 5, 72-часовата – 12, а семичната – 12,50 евро, т.е. ако в четвъртък си купите седмична (която наполовина е изтекла) и трябва да седите до неделя, ще ви излезе по-евтино, отколкото да си взимата 72-часова до събота и една дневна в неделя. Казват, че контрольорите са голяма рядкост, но мен ме провери още на първото качване 😉

Градският транспорт във Виена е добър и даже ако сте със собствена кола в града – спокойно си го ползвайте, мисля, че ще ви е по-удобно с него, отколкото с колата. Такситата доколкото знам са скъпи, не са жълти, а с най-разнообразни цветове и като в София са какви ли не модели и марки, само че – много по-нови от нашитеJ
Добре, че имах и една събота и неделя във Виена, че от ходене на работа нищо нямаше да успея да разгледам.
Събота сутрин след закуска, въоръжен с карта на града и примерно описание на местата, които е добре да посетя, се тръгнах да откривам Виена. Слязох с трамвая до Шотентор. Първата ми цел беше катедралата Св.Стефан. Едва ли мога да опиша центъра на Виена по –добре и по-професионално от някой пътеводител. А и за Виена е писано много. Затова само ще спомена къде ходих, а подробности за обектите е най-добре да се прочетат в пътеводителите.
От Шотентор до Св.Стефан се минава първо по едни малки улици, площад Фройунг и се излиза на улица Грабен – е тя вече е широка и пешеходна с кафенета по нея. Забелязах магазин за дрехи “Петков” и приличаше на бутик…кой знае каква е историята му. Тази част на центъра прилича на това, което би била София, ако не беше Втората световна война. Сградите са същите като по “Цар Освободител”, може би са малко по-нагъсто отколкото в София, но усещането е същото. Това се отнася и за целия център на Виена – имам усещане за София (след сериозно почистване, оправяне на тротоари и т.н. и т.н. и т.н…..).

Св.Стефан е централната градска катедрала – изниква изведнъж от околните сгради – точно както пишеше в учебника по история за Средните векове. Катедралата е много голяма и впечатлява. Влязох вътре – имаше богослужение на изключително ясен и разбираем немски – не се сещам да съм разбирал богослужението в българските църкви, а ако си спомняте (пак от учебниците по история) една от заслугите на православието е, че се била водела на разбираем език.
Около катедралата се тълпят туристи всякакви – японци ми се струва, че имаше най-много, но и голямо количество славяно-говорящи туристи има. Изобщо в града е пълно с източно-европейци. Можете да сте сигурни, че ако във вагона на градската железница изпуснете нещо по-пиперливо, все ше се намери някой, който да разбере за какво става дума. И това не са само туристи или икономически емигранти от последните петнайсетина години, а хора, които са родени в Австрия, и чийто родители или баби и дядовци са живели там. Виена е така разположена, че е сравнително близо както до Прага (която даже се намира по-западно от австрийската столица), но и до Братислава, Врашава, Будапеща Загреб, Любляна. В сравнение с други западноевропейски градове, във Виена ми се стори, че има по-малко чернокожи. Примерно колкото в София. И не е чудно, защото не се сещам за големи австро-унгарски колонии в Африка преди Първата световна война. Точно по тази причина пък има много сърби и хървати, а така също словаци и чехи. За 10-ина дена чух български на три или четири пъти, като само единия път бяха от новите емигранти – бяха трима юнаци с маратонки и сакове, доста мърляви – то просто си личеше, че са произлезли от тези “среди”. Веднъж на улицата чух едно момиче, което се уговоряше с някого на среща, приличаше на студентка. В Шонбрунн, в зоологическата градина едно семейство с три деца си говoреха на българкси, жената с лек акцент, но общо взето изглеждаха много прилично, а в ТВ-кулата ме обслужва Стойков (или поне така пишеше на касовата бележка). Но българите като цяло не се забелязват на фона на камарата от сръбско-словашки, който се чува почти навсякъде. Интересното е, че колегите ми австрийци не можеха (или вече дотолкова са свикнали, че не могат) да забележат, че около тях е пълно с хора от Източна Европа. Например твърдяха, че има много индийци и почти никакви източно-европейци. А индийците се забелязват, защото те предимно продават вестници – т.е. почти всички продавачи на вестници са индийци. Но това наистина е начин на възприемане…. За мен Виена е немският град на Източна Европа: и като хора и като излъчване, като казвам това в най-положителния смисъл на думата. Приятно място за живеене и работа, като съчетава спазването на разписанието с някак по-южняшко отношение към живота.

От Св .Стефан, перпендикулярно на Грабен започва Кентнерщрасе – снимките от Виена обикновено са от тази улица. Това е място, където се разхожда и пазарува Клаудия Шифър J…. Е, аз само поогледах наоколо…..J , т.е. минах от единия до другия край на улицата, като зяпах наоколо. С чиста съвест мога да употребя клишето: Беше една прекрасна ясна утрин, поради ранния час нямаше никакви хора и целият град ми принадлежеше – изобщо, сбъднаха се мечтите на идиота!
Улицата свършва при Виенската държавна опера.
С бай Ганьо има едно преживяване в операта;-)

От паркинга пред операта тръгват автобусите за туристическите обиколки. Един чичко стои на изхода на подлеза и предлага билети за тези обиколки.През седмицата започват на всеки час, а събота и неделя – и на половин час. Организацията е много интересна – автобусите не се въртят само по един маршрут, а са организирани подобно на градски транспорт – т.е. имат спирки и маршрути, на спирката можеш да слезеш, да огледаш обекта и да изчакаш следващия автобус. Най-евтиния билет беше за едночасова обиколка, но има и такива, които продължават по цял ден. По този начин не успях да стигна до Хундертвасер (влиза в по-дългите обиколки). Но пък едночасовата преминава по Рингщрасе и фактически обикаля най-важните забележителности. В седалките са монтирани слушалки и можеш да си избереш езика (вкл.руски), на който искаш да ти е беседата. Обиколката, която си бях избрал, минаваше по Рингщрасе – т.е. покрай Операта, Хофбург (едно време е бил седалище на кайзера, а днес Соломон Паси се подвизава там в качеството му на председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, която се помещава в този дворец), Кметството (красиво), Парламента (кич в древногръцки стил, а било, за да се напомня на кайзера за демокрацията!), Бургтетър, покрай Дунавския канал, Шведенплатц (купонджийското място на града), там някъде минахме покрай сградата на ОПЕК (редовно я показват по новините, когато вдигат цените на петрола), влезе до Катедралата, после мина покрай Хилтън и се върна до Операта. По-късно отново минах по маршрута на автобуса, но вече пеша.
По Ринг-а пътуват и трамваи 1 и 2, така че може и по този начин може да се направи обиколка на центъра.

Близо до Операта започва Мария Хилферщрасе – според мен това е Мека, за хората, които обичат да ходят по магазини – то бива, бива, ама такава навалица, толкова магазини, кафенета, бутици и хора, че просто да падладьейешьJ Направих и там един тегел натам и насам, отчетох се като подпомогнах местната икономика, похарчвайки една изестна сума в един известен на Запад магазин, пих едно кафе в истинско виенско кафене, зяпайки към улицата и си тръгнах обратно към хотела с покупките.
Вече беше станало късно следобед, когато се отправих към Донаутурм-а (т.е.ТВ-кулата). Намира се в квартала на ООН и след като се слезе от метрото се минава през сградите на световната организация. Такъв вятър има само в Сливен! Качих се на кулата, направих няколко снимки отгоре, посетих въртящото се кафене (на касовата бележка пишеше името на сервитьора – Stojkov J ). Кафенето горе се върти и се вижда целия град и околностите. Майтапът в асансьора е, че таванът му е стъклен и се вижда кулата отвътре.
Вечерта завяла сняг, който продължи три дена и три нощи.

На другата сутрин тръгнах да посещавам императорския дворец Шьонбрун. До него се стигаше без да се минава през центъра, така че огледах и покрайнините на града: и пак прилича на София – разликите са, че блоковете като цяло са по-ниски, балконите са рядкост и е по-чисто.
Дворецът отвън е една малка приказка! Това е само впечатлението отвън – за вътре не ми стигна търпението да изчакам опашката на касата – беше поне 300 човека L За сметка на това обиколих парка, и изобщо си починах като в неделя J
Друго, за което не ми остана време, беше двореца Белведер. Но нали трябва да ми остане и нещо за другия път?
На другия ден (понеделник) пак започна обичайния ритъм с ранно сутрешно ставане, прекачване от влак на влак, заедно с тълпата, бързащи за работа, късно прибиране вечерно време (вече не се прибирах директно, а минавах през центъра пеша) и така неусетно дойде петъка, в който трябваше да се прибирам към София.
Полетът беше в ранния следобед, взеха ме от офиса, на летището бях сравнително рано, така че имах време да го разгледам и него. Обявиха нашия полет и с познатият ни А320 отлетяхме за в къщи. София ме просрещна не особено дружелюбно: опашката на паспортния контрол едвам пъплеше, глобиха ме в 84 заради куфара, а проверката на сметката за GSM-a показа една сума – не ти е работа….
Но понеже се прибрах в къщи преди жена ми, отидох и взех детето от яслата. Малката ми се зарадва неимоверно, качи ми се не врата и се прибрахме у дома да ядем топките на Моцарт 🙂

Текст: Стойчо Димитров
WWW: http://patepis.com