Като ми кажат Виена и в ума ми веднага изникват словосъчетания като виенско кафе, виенска сладкарница, виенско колело и виенски шницел. Сега като ги чета, малко ме притеснява факта, че 3 от 4 са свързани с кулинарната сфера, ама какво да се прави… човек трябва да яде, нали? Поради всичките ми тези асоциации, в момента, в който решихме да се отбием до Виена, в главата ми веднага изникна и резонният въпрос: Абе, тия във Виена как викат на виенското кафе? Отговориха ми, че по пътя на логиката всяко кафе във Виена е виенско. Съгласих се без да споря.
Чакането отне около три месеца, но си заслужаваше всяка една минута. Първите един-два часа след кацането на самолета не можех съвсем да осъзная къде се намирам. Дали заради ранния час, дали заради факта, че се движехме с влак или под земята. Като казах под земята – като им видях метрото, повярвайте ми, почуствах се като аборигенче. То не бяха стълбички нагоре и надолу, то не бяха коридори, то не бяха цветове. Когато започнах и да го разбирам, изпитах истинска и искрена радост от самата себе си. Доуточнение за онези, които не ме познават – чувството ми за ориентация е силно липсващо, така че разбирането на виенското метро е истинско посижение за заблудената ми натура.
BGKontakti Българските експерти и специалисти във Виена
Връщам се към разказа. Настанихме се в хостела, оставихме си багажа, сменихме дрехите и се юрнахме да обикаляме. Времето – прекрасно. Настроението – още повече. Понесохме се (пеша) към централната част на града. Междувременно се отдадохме на щастливо зяпане и безсмислено снимане. Туристи, какво да ни правиш…
Първото нещо, което ми направи впечатление беше абсолютната липса на дупки. Всъщност за целия ни престой в Австрия, видях една единствена дупка и то докато пътувахме от летището до Виена с влакче.
Освен това хората отдавна са открили, че е по-полезно (предполагам и далеч по-евтино) тротоарите да са покрити с асфалт. Чудесна идея. Подкрепям с две ръце да се поучим от техния опит и да разкараме гнусните разкъртени и плюещи плочки от нашите собствени тротоари.
Второто нещо бяха колоездачите. По-скоро тяхното количество. Не мога да карам колело, но на втория ден вече ми идваше да се метна на някое двуколесно и да усетя вятъра в косите си, докато се нося по улиците. Имам чуството, че там велосипедистите са повече от пешеходците. И как няма да са, като са им предоставени прекрасни условия да си карат колелетата – истински велоалеи, места за паркиране, велосветофари и дори стоянки за велосипеди под наем. Красота ви казвам.
Третото нещо бяха пекарните. Не бяхме яли от… абе не бяхме яли и първата пекарна, която ни се мерна пред погледите, се превърна в наш спасител. След нея вече можехме да разглеждаме на спокойствие.
Виена е прекрасен град. Сградите са като изкарани от картинка. Имах чувството, че на всяка втора крачка имат по някой замък. Замъците съответно са с градинки, които са изключително приятни. Народът си седи по полянките и се наслаждава на свободното си време – сам или с приятели. Атмосферата е забележителна. И ако си мислите, че австрийците са като ходещи машини и за тях правилата са над всичко – не е така. И те си хвърлят боклуците извън кошчетата, и те не признават забранителни табелки. Разликата е, че там чистят редовно и гледат да не си рушат заобикалящия ги свят.
Докато се мотаехме из замъка Хофбург, където се помещава Die Spanische Hofreitschule , ми обърнаха внимание, че под куполите са опънати мрежи. Целта им е да предпазват замъка от набези на гълъби и по-скоро да ги опазят от остатъчните продукти на хвърчащите гадинки. Хитро. Дето се вика: Не става само с ядене, трябва и акъл!
С този въпросния замък се убедих, че във Виена хората са строили със замах. Колкото и да се опитвах не успях да хвана целия замък в един кадър. Ако трябва да съм честна, беше ми трудно да хвана дори и само входа. Но пък е невероятно красиво. От замъка се виждаше и кметството, което прилича на всичко друго, но не и на кметство.
Същият проблем със снимането имах и с Виенската опера и с катедралата св. Стефан (линкът е на немски, за което искрено се извинявам на всички само англоговорящи като мен). За сметка на това пред катедралата се разхождаха поне десетина Моцарт-овци, които изключително любезно и на английски ни канеха на концерт.
Вечерта след толкова много първи впечтления, решихме да хапнем по един виенски шницел в компанията на нощен Дунав. Господинът, който дойде да ни вземе поръчката се справяше трудно дори и с немския и когато му се наложи да си комуникира с нас на английски, мисията изглеждаше почти невъзможна. За щастие се оказа, че разпозна езика, на който се консултирахме какво да си поръчаме и ни изпрати една девойка от кухнята, която се оказа българка. Така всички бяхме щастливи – девойката, че има с кой да си поговори; ние, че има на кой да си поръчаме и да видим първото български лице в Австрия и собственикът, който се чудеше как да се разбере с нас.
С шницелът прикючи и първият ни ден във Виена. Оставаха ни още 5, част от които бяха отредени за Nova Rock. Но всяко нещо с реда си…
Прочетете също:
Източник: www.verasim.blogspot.com