Чао, Виена! Няма да ме има малко. Прибирам се вкъщи! Когато подавам паспорта си на служителката на Check-in гишето, заедно с лекия си, почти 25-килограмов куфар, за да ми провери данните и да ми даде самолетния билет, пред мен заискряват прекрасните букви „Варна“ и „България“! Внезапно усещам болка в бузите. Болка, причинена от нестихващата ми усмивка, която като че ли се мъчи да стане още по-широка. Когато си вземам паспорта обратно, дори ми се привижда, че сякаш снимката ми оживява и се усмихва от хартията. Забелязвам, че служителката ме гледа с лека доза удивление и се опитвам да овладея емоцията си. Безуспешно! Не мога, нали отивам вкъщи!
Тя ми пожелава приятен полет, аз й благодаря, желая й хубав ден и се запътвам към изхода, където пътуването ми към България постепенно започва. Все още се намирам на австрийска територия, но в ушите ми звучи само българска реч. Една силна, неописуема енергия ме завладява. Живите погледи на непознатите, копнеещи да видят семействата и приятелите си, и усмивките им, които стават все по-искрени с наближаването на излитането ни, карат сърцето ми да тупти толкова силно, че сякаш ще изскочи от гърдите ми и ще се разбяга самичко по пътя към Варна. Потрай, сърце! Само още малко. Да, още само 90 минути и ще видя моето семейство. И не просто ще ги видя, както от време на време ги виждам по Skype, а ще ги докосна, ще усетя топлината им. Нямам търпение! Качват ни в самолета, настанявам се, пилотът ни издига в небето и се извисяваме, а аз гледам през прозореца и летя. Летя със сърцето.
Летя и мечтая. Мечтая за дома. Сигурно ме чакат вкъщи, сигурно се вълнуват. Сигурно мама е чистила и готвила цял ден, а татко е подготвил няколко стари записа, които да пусне на вечеря (нищо че ги знаем всички наизуст). Записи, на които те са млади, а аз съм малка. Записи, припомнящи за една отминала България, за една по-цяла родина, за едни по-пълни семейства, като нашето преди. Записи, на които още нито мама, нито аз, сме заминали в чужбина с надежда за по-добро бъдеще. Записи, на които още не сме оставили татко да се топли сам в семейното огнище и да ни чака. Ту мен, ту нея… Баба и дядо сигурно и те на свой ред тръпнат от радост. Посрещайки ме със сълзи на очи, бабиното лице сигурно ще ми се разкрие с някоя нова бръчица, получила се от тревога за рожбите й, бродещи по чужбината. А дядо, току-що запечатал новото си домашно винце, за което ще се намери специално място в куфара ми обратно към Виена, сигурно ще каже някоя смешка от неговите, и ще направи щастието пълно.
Отивам си вкъщи за малко, но вече се научих да оценявам тези кратки, но незаменими мигове. Поне на това учи чужбина. Учи, че клишетата са банални, защото са самата истина, която се е уморила да се натрапва, защото е очевидна, а именно, че щастието е в тези малки неща – да получиш целувка от мама, потупване по рамото от татко, прегръдка от баба и дядо, и да се видиш с любимите приятели, които също са си вкъщи. И те за малко… Ей така да се видите, да не сварите да се наговорите, но да е весело, зареждащо и пълно, само защото сте заедно пак, както преди.
Летя. Летя и се питам – заслужават ли си „по-големите“ пари, „по-престижната“ диплома, „по-чистите“ улици? Заслужава ли си тая чужбина с „по-доброто“ бъдеще? Заслужава ли си да се скитаме, както е казал и Ботев неотдавна „немили, клети, недраги“ ? Ще видим. Времето ще покаже. България ще ни чака! И вкъщи ще ни чака. Нека се поскитаме още малко и ще видим…
А сега чакай ме, ти, Виена! Идвам си скоро. Чакай ме за малко да се върна вкъщи!
Автор: Сузана Йорданова
Блог: suzanayordanova.wordpress.com