Много би ми се искало събуждането във Виена да беше поне малко по-различно от събуждането където и да е било другаде, за да мога да го опиша и него подробно, но не би. Затова го пропускам, споменавам набързо, че пихме по едно виенско кафе и се гмурнахме във втория си ден във Виена.

А този ден беше посветен основно на Schönbrunn. Тъй като това беше първият замък, в който влизах, изпитвах нещо средно между нетърпение и много голямо нетърпение.

В момента, в който прекрачихме през входа, нещо в мен се пречупи и започнах да се държа досущ като един същински японски турист. За мое най-огромно съжаление (или може би за моя радост) в самия замък снимането не беше разрешено и имах възможност да се развихря истински само в градините. А градините… ех, градините… Но да карам по ред на номерата.

Част от компанията решиха да пропуснат туристическата обиколка на замъка, защото вече я бяха правили, но аз и още една кифла (казвам кифла с цялото достойнство и уважение, което се съдържа в тази титла) си закупихме билети за 40-минутна обиколка и се приготвихме да се образоваме. Докато четях брошурата се чудех как точно ще успеем да разберем какво точно гледаме в замъка без гид, но скоро всичко ми се изясни. Не забравяйте, че това ми беше първият истински сблъсък с цивилизацията. Затова се изненадах много приятно, когато разбрах, че обиколката се прави с помощта на аудио-гид. Двете с девойката се проявихме малко като аборигенчета в първоначалните си опити да се оправим с тази напреднала техника, но след като й схванахме цаката дори успяхме да слушаме обясненията абсолютно едновременно.

От обиколката във вътрешността на замъка запомних няколко неща – българите сме на всеки километър, организираните групи в подобна обстановка са истинско наказание за всеки, който иска да разбере нещо и най-важното – може и да не мога да танцувам валс, но усещането да импровизираш в балната зала на подобен дворец е неописуемо. След краткото ни и изключително непрофесионално изпълнение получихме няколко спорадични и спонтанни аплодисменти и също така няколко искрени усмивки.

Да си призная честно, последните няколко стаи от обиколката ми дойдоха малко в повечко. Но пък като цяло обиколката си заслужаваше. Оставихме си техниката в обозначените за тази цел контейнери и почти бегом се втурнахме към градините, където се събрахме с останалите ни другарчета.

А както вече казах – градините… ех, градините… И цял един ден да отделя, за да ги разгледам, пак няма да ми стигне времето за всичко. Вече не се чудя какво са правили аристократите по цял ден. Имат да си обикалят…

Докато се разхождахме из всичките тези красоти там си мислех за огромната разлика в мисленето между тях и нас. И в случая не говоря за някакви фундаментални и жизненоважни неща, а за най-елементарни като начина, по който засаждат цветя за декорация. Ако тук под докорация разбираме да засадим всичко само и единствено с теменужки (например) и единствената дързост, която си позволяваме е да смесим теменужки с различни цветове, то там нещата са коренно различни. Цветята са много и различни и изглеждат приказно. Без значение колко обикновени са в действителност.

Не помня колко се разхождахме. Отидохме до Gloriette, видяхме розариума, няколко езерца с лилии, като едното дори имаше риби в него. Огормни и цветни – жълти и червени. Подминахме зоологическата градина и си спестихме Тайната градина. Успяхме да й хвърлим един бърз поглед през оградата и толкова.

След няколко часа обиколко, оставихме Schönbrunn и се върнахме в настоящето. След кратко и безцелно мотаене из Виена, групичката ни отново се раздели. Аз и девойката, с която обикаляхме замъка, се отправихме към Пратера, а останалите трима продължиха с разходката. Държа да отбележа, че още при първото ни самостоятелно пътуване с метрото успяхме да слезем на грешната спирка, но бързо се ориентирахме и дори се справихме с откриването на Пратера.

Нямаше как да отидем във Виена и да не посетим най-старото Виенско колело в света. Цента е малко соленичка за единственото завъртане, което прави, но пък иначе е все едно да отидеш до Рим и да не видиш папата. Поснимахме се пред колелото, по време на завъртането на колелото, поснимахме и от колелото. Не е като да не сме:)

След паметното завъртане с Дъ Колелото, се разходихме и из останалата част от Пратера. Дори се качихме на едно мини скоростно влакче. То не беше много влакче, и наистина беше мини, особено местата за сядане, но си покрещяхме добре. Иначе като тегли човек чертата – Пратера е просто един по-голям и известен панаир. С всичките плюсове и минуси.

Денят беше хубав. Вечерта отново се отдадохме на кротко пиене на бира. Все пак сме в Австрия – какво друго да правим:)

Източник: www.verasim.blogspot.com