Виена: Моцарт, зоопарк и Бон Джоуви

Ден първи

Полетът е в 9:30, което значи че трябва да сме на летището в 8. И двамата с Виктор сме сънени и кисели. Служителката на чекин-а също. „Г-н Чочков трябва ми само паспорта ви“ процежда през зъби, когато дремейки и подавам и билетите. Мързи ме обаче да се заяждам, а и ми е леко нервно, така че си замълчавам. На Виктор също му е нервно и постоянно се оглежда за места за пушене. След паспортния контрол нахлува в кафето и почва да ме врънка да пием кафе с явната идея да запали. Пил съм чай сутринта докато се оправях и не ми се пие нищо, но си взимам сок за да не му развалям кефа. Той се налива неразумно със сокове и кафета без да мисли за тясните самолетни тоалетни.

Самолетът е Боинг 737, но доста старичък както ми се вижда на пръв поглед, което усилва тревогата ми. От нервност почваме да се шегуваме и лигавим как сме видели дупка в крилото, теч под опашката, а като почваме да рулираме съобщаваме на висок глас как двигателите звучат странно. Май успяваме да изнервим всички пътници. Всички тревожно и напрегнато следят как се засилваме и се чува ясна въздишка като излитаме. Полетът до Виена е горе-долу колкото едно пътуване от Младост до Орлов мост. След 55 минути вече кръжим над столицата на Австрия и зяпаме с интерес как се вие Дунава под нас. Лиготията не ни е напуснала и коментари като „Виж вентилатори“ и „Да, така се охлажда цяла Виена“ относно вятърните генератори издигащи се около летището забавляват всички. При кацането вече сме по-спокойни, а и пилотът е без грешка, за което го възнаграждаваме с бурни аплодисменти както си му е реда.

Швехат е доста по-голямо и уредено от летище София, има ясни табели на 2 крачки така че за 15 мин вече сме минали всички процедури. Калина ни чака на изхода и ни докладва че има директни автобуси до Шведенплац, което пък е на 3 мин от апартамента където ще спим. Шофьорът е усмихнат, не слуша чалга и ни връща ресто. Не изпреварва през аварийното платно, нито засича по-малките коли. Даже ми се струва и че кара с позволената скорост. А и самото движение е ужасно спокойно, никъде няма задръствания, улиците са с по 4 платна в едната посока и на всеки 100 м се вижда табела за подземни паркинги. Паяци и паркирани коли по тротоарите обаче няма. Подминаваме и боклучийски камион без познатите висящи отзад мургавелковци. Въобще в лек културен шок сме.

Следва кратка почивка за оставяне на багажа и освежаване, която ми дава възможност да си включа телефона. Както и очаквах се изсипва една камара смс-и за пропуснати разговори, а скоро и самите обаждания започват. Вдигам като никога любезно на всички и след като учтиво изслушвам опитите да ми намерят работа небрежно отговарям, че съм Виена и няма как да им помогна. Дребни нещица, ама радват душата. Апартамента където живее бащата на Виктор и Калина е на точно срещу огромна готическа катедрала. На всеки 15 мин камбаната бие веднъж, на половин час, два пъти, на 45 мин три пъти, а на кръгъл четири път плюс толкова колкото е самият час. Нямаш нужда от часовник общо взето. Лошото е че цялата дандания почва в 6 сутринта и продължава до 22 часа, но поне за трите дни нямахме проблем със събуждането. Това е и началната точка на обиколката ни.

Във Виена всяка сграда и уличка стават за снимане и разглеждане. Направо ми става неудобно като си помисля с какви впечатления остават бедните туристи тръгнали на разходка из София. В първите минути главите ни се въртят нонстоп наляво и надясно, а скоро и само нагоре.

Щефансдом. Готическо чудовище, плашещо нежните ни православни души, непривикнали на такива строги и сурови форми. Катедралата обаче си е символ на града, а и е толкова величествена с безбройните си каменни орнаменти и украси, че няма как да не я харесаш. Построена е през 12 век първоначално в романски стил, но през 14 век е изцяло преустроена в готически стил, който явно много повече е радвал сериозните и делови Хабсбурги. Така де, кви са тия романски лиготии. Пускай острите ръбове нагоре да летят, повечко статуи и по-малко цветни витражи и ще стане работата.

А това е „Щефи“ както я наричат виенчани. Южната кула се издига на цели 136 метра и може да се заснеме хубаво единствено от хеликоптер предполагам. По-високо изглежда и от Витоша мамка му, но ми остава утехата че от Искъро по-дълбоко не може да има. Самият площад около Щефансдом е приказен. Винаги препълнен с хора, добре де туристи. Навсякъде щъкат и преоблечени като Моцарт музикални агенти, предлагащи билети за какво ли не, живи статуи се бъзикат с чужденците, „оживявайки“ в най-неочакваните моменти. Улични кафенца, предлагащи удобни местенца за почивка и наблюдаване на забързания свят наоколо. Имаме обаче много сериозна програма, начертана от Калина, така че продължаваме нататък. Следва пешеходна разходка из целия център на Виена.

Метрото във Виена е с 6 линии и перфектно разяснен маршрут и система за продажба на билети, функционираща на всички основни езици без българския. До автоматите са продажба на билети има и апарати за самотаксуване. Контрольори няма, преградни решетки също. Влизаш съвсем спокойно и се возиш и без билет ако си за спирка две. Ние ще ходим до Пратера само че, така че си се самотаксуваме чинно и потегляме. Калина ни е предупредила да не очакваме нищо особено и за пореден път се оказва права. Посреща ни унила версия на София-ленд с абсолютно същите атракции, само че доста овехтели. Взимаме си сладолед и почваме обиколката. Скоро обаче се превръщаме и ние в една от атракциите. Тъпия австриец ни е продал сладолед който за секунди ни оцветява в зелено и зъбите и езиците.

Виктор е вбесен и иска да се върнем да го бием. После се нацупва и отказва да си отвори устата цял час. За капак завалява и дъжд. Решаваме да се повозим на прочутото виенско колело. След касата за билети обаче продавачката ни упътва в някакъв музей пълен с макети на пратера и въпросното колело. Обикаляме го два пъти с нарастващо раздразнение, но се въртим в кръг и никъде не виждаме вход за колелото. Някакви италианци се лепват за нас и обикалят и те нещастно като кученца подире ни. Вече и аз искам да пребия някой австриец когато на третата обиколка разбираме проблема. Трябвало да се мине през някакъв сувенирен магазин, който сме подминали всичките пъти досега разбира се, мислейки че е само магазин. Италианците подтичкват след нас и се набутват и те в кабината. Което се оказва проблем. Височината на колелото е 65 м, кабинките стари и скърцащи, а италианците не спират да тичат от единия до другия им край в резултат на което нашата се клати ужасяващо.

Гледката обаче е наистина впечатляваща доколкото успявам да преценя в редките моменти в които плахо се надигам от пейката. Вижда се цяла Виена. Както и стадиона на който след 3 дни ще започне Европейското по футбол.

Струва ни се доста близо и лекомислено решаваме да го видим отблизо. Оказва се че е почти на час път пеша, а и когато стигаме разбира се не ни пускат заради мерките за безопасност. Слава Богу обаче има спирка на метрото до него, така че на връщане сме лесни. Часът неусетно е станал 6, а ние сме на крак от сутринта и вече едвам пъплим. Решаваме да направим бирена пауза в някакъв засукан бар в някакъв още по-засукан мол срещу стадиона. С Виктор сме на по един сладолед от сутринта, а австрийската бира е доста по-силна от нашата, така че още след първата ни се замайва главата. От умора обаче нямаме сили да ставаме още, така че си поръчваме и втора. Сега вече започваме и да фъфлим леко и небрежно, ама ху кеърс. Животът е хубав когато седиш. Започваме и да поздравяваме околните с Грус Гот, те ни се усмихват в отговор доволно. Това е местен поздрав, който само в Австрия се използва. Нещо като Бог да е с теб. Като изключим битешон и данкешон са единствените думи на немски в речника ни. Изобщо трябва да се внимава с немския в заведенията. Сервитьорите само чакат да им кажеш данке когато ти подадат менюто и те заливат щастливо с порой от лаещи звуци. Друг проблем се появява като идва сметката. Избухва лек спор за бакшиша. Виктор твърди, че в Европата не може да оставяме тез чудесии и че едва ли не ще обидим сервитьора. Аз пък смятам че навсякъде биха се зарадвали на малко кеш извън заплатата. В крайна сметка след дълго чудене му оставяме 80 цента. Вечерта когато с баща им отиваме да вечеряме в ресторант, човекът ни разяснява че няма някакви строго установени правила в тази област. Ако оставиш няма да се обидят, ако не оставиш също, въпрос на лично желание. Между другото ако посетите Виена, задължително опитайте виенския шницел. Няма нищо общо с предлагания при нас.

Край на първа част

Текст: Стоян Чочков
WWW: http://patepis.com