Ако трябва да опишем състоянието на обществото през последната година с една дума, то тя може да е единствено и само “ разделение ”. Светът поведе една екзистенциална битка сам със себе си и изведнъж различията сякаш погребаха всякакво желание за търсене на прилики помежду ни.
Докато едната част от обществото концентрира цялата си енергия в омразата към “пришълците”, поиска построяване на стени и пропагандираше насилие и агресия спрямо всеки дръзнал да стъпи на обетованата ни земя, то останалите развяха знамето на хуманността и либерализма, върху което бе избродирано “Refugees Welcome”. Между двете групи допирни точки няма, а демонизирането на другия остана единственият възможен начин за контактуване между нас.
Тази тема допринесе още повече и за разрива между поколенията. В историята досега революциите и желанието за промяна винаги са били присъщи на младите. Е, 2016-та е изключителна и по този параграф – докато новите поколения оценяваха постигнатото и искаха да надграждат върху него, дали младите британци, които искаха да останат в Европейския съюз, или младите американци, които оцениха опита и познанията на бившия държавен секретар, то техните родители и най-вече прародители пожелаха различното. Несигурността, страхът от Новото и твърде бързите темпове на развитие и промяна пробудиха деструктивно политическо и обществено поведение. Сякаш 50% от модерните общества искат да върнат часовника назад с няколко десетилетия, може би тайно надявайки се, че това ще им върне младостта.
Такива противопоставяния наблюдаваме и по оста малки срещу големи населени места, високо срещу слабо образовани и прочие.
Такива противопоставяния са типична черта на българския народ, откакто се помня.
Ние сме русофили и русофоби, соросоиди и рубладжии, десни и леви, столичани и провинциалисти, цскари и левскари, чалгари и пуритани, комунисти и фашисти …
Според швейцарския езиковед Фердинанд дьо Сосюр една дума придобива смисъл едва когато попадне в опозиционна двойка – бялото е бяло, защото има черно, доброто е добро, защото съществува лошото и т.н. Ами да, в нашия случай животът ни придобива смисъл по същата причина: българи сме, защото мразим турците, граждани сме, защото мразим селяндурите, купонджии сме, защото мразим културата, морални и праведни сме, защото всички политици са маскари. Не се залъгвайте, че не се припознавате в тези редове, аз поне не мога.
И сега стискаме до парадокса на парадоксите – БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА.
През първата ми година във Виена за няколко дни при съквартиранта ми дойде да живее един сърбин – момчето беше дошло току-що да следва право, неориентиран и объркан все още, познати му бяха казали, че има място при нас и бяха говорили да остане за няколко дена. Той наистина не живя дълго в нашата квартира, но след около месец го видях в университета. Беше си намерил жилище, работа, приятели. Каза, че са му помогнали познати и роднини.
Тогава за първи път се замислих за смисъла на общностите и на взаимопомощта, особено в чужда среда. Няколко години по-късно, нагледал се на разделение и разправии, живеещ в град, в който българската диаспора си има няколко медии, няколко организатори на културни събития и десетки различни групи в социалните мрежи, създадени от хора, които се мразят помежду си, се заговорих с един от успешните българи, които имат собствен фризьорски салон във Виена. Той ми каза, че в работата си забелязва една сериозна разделителна линия – докато другите общности, сръбската и турската като най-големи например, всеки гледа да ползва услугите само на сънародници, за да ги подпомага да развиват бизнеса си, сред българите често чува “как ще ходя при тоя да му пълня джоба” и тем подобни. Да не говорим за любимата ни мантра “пази се от българи в чужбина”, която преди всичко се основава на самооценката – че ако беше на мястото на всеки друг, определено би се пазил от себе си.
Но лицемерието стига и други висоти. Знаете ли, че около 70 000 българи в Германия живеят на социални помощи? А знаете ли, че повечето от тези българите прекарват свободното си време (а те имат много, тъй като не работят) да плюят по “еврогейските” ценности, свободно движение на хората и приемането на чужденци? Не за друго, ами да не се изкушат тези чужденци и те да се възползват от същата социална система, която сме си приели за бащиния, разбираш ли… На това в социалните науки му се вика когнитивен дисонанс. Т.е. ситуацията, в която вярванията и поведението ти не отговарят на информацията, която получаваш. Например пушиш, въпреки че знаеш, че цигарите са вредни. Или пък плюеш по европейските и “либерастки” политики, макар да си облагодетелстван от тях.
Тази година наблюдаваме, повече от всякога, засилването на тези тенденции и в световно ниво. Ако мога да успокоя разумните хора, които се притесняват от това движение и това поляризиране на обществото, бих им казал, че ние така си живеем от дълги години. “Човек е това, което мрази” е основният постулат на българското общество. Все още не сме се избили. Може би защото онези политици, които ни обещават радикалните и опасни популистки политики са точно толкова страхливи и безпринципни, колкото и всички останали. И затова никога няма да ги имплементират. А Западът ни догонва успешно – ние си имаме почти всички политици на прехода, вие си имате Тръмп, Фараж, Борис Джонсън. Същите като нашите. Страхливци и безпринципни. И това, колкото и абсурдно да звучи, е добрата новина. Ако преди 70 години политиците бяха такива, Европа вероятно нямаше да преживее онзи ужас и разделение, който промени хода на историята и отне живота на милиони…
Автор: Александър Детев