Мануела Малеева е един от най-успешните български спортисти на всички времена. През 1985 година достига трето място в световната ранглиста по тенис. Има спечелени 475 мача сингъл и 129 на двойки. През 1994 година се оттегля и се отдава на семейството си в Швейцария. През 2008 година учредява фондация “Суисклиникъл”, която помага на деца с ортопедични проблеми в България. А през януари 2017 година става част от ръководството на движение Да, България.

1. Надали ти задават въпроса за първи път тази седмица, но не мога да не те попитам: Какъв е твоят коментар за представянето на Григор Димитров на Australian Open?

Не ми го задават за първи път наистина. Това, което усещам е много позитивно, не само за турнира, а по принцип как започна годината. Мачът с Надал беше еманацията на всичко, което постигна до този момент. За съжаление в такива мачове разликата е малка, този път в полза на Надал, но всеки един от тях заслужаваше да спечели. Със сигурност Григор е разочарован, но в интервютата след мача каза, че е доволен от играта си, което може само да ме радва.

2. Мачът върна ли те по някакъв начин в твоите години на корта?

Често ми се случва когато гледам хубави мачове. От една страна ми се струва, че това е било в някакъв предишен живот, защото минаха повече от 20 години, от друга – тенисът винаги ще е част от мен. Преди няколко дена с майка ми обсъждахме Australian Open, защото там за пръв път и трите сестри бяхме поставени в главната схема на турнир от Големия Шлем. Тогава всъщност бяхме в първите 10. Това са много хубави спомени, майка ми има изрезка от New York Times, чието заглавие е “Три Малееви и Сампрас печелят”. Това е точно от  Australian Open.

3. Ти слагаш край на професионалната си кариера в тениса през февруари 1994 година. Как се е променил живота на Мануела Малеева 23 години по-късно?

Всичко се промени. До този момент в моя живот най-важното нещо беше тенисът. Две години преди да се откажа, когато за първи път ми мина мисълта, че някой ден ще спра да се състезавам, изпитах абсолютна паника. Не можех да си представя моя живот без тенис. Не знам дори как да го опиша… Когато взех решението си обаче бях вече спокойна, сякаш двете години след тази първа мисъл ме подготвиха. Исках да се откажа докато още играя добре. Не бях принудена заради травма или лоши резултати. Краят на кариерата ми е най-хубавият възможен – със спечелен турнир. Тогава бях пета в света. Тръгнах си спокойна с мисълта, че ме чака нов живот с децата и с всичко останало, което се случи в последните години.

4. Всъщност ти от дълги години живееш в Швейцария. Какво продължава да те връща в България?

Аз често казвам, че имам два дома – България и Швейцария. България за мен винаги е била топлината, към която съм се връщала. Когато се състезавах, пътувах много, бях под голямо напрежение, често с оскъдни средства, без екипировка. И сякаш апартаментът ни в “Младост”, въпреки цялата неприятна атмосфера, беше моето връщане към уют и топлина. Това и в момента ме кара да болея за случващото се в България. Тук в Швейцария толкова големи битки за водене няма.

5. Освен с шоколада и с часовниците, Швейцария бива асоциирана и с една доста добре развита демокрация, пряка и непряка, както и с високия стандарт на живот. Не ти ли се иска понякога просто да се наслаждаваш на спокойствието там и да се откъснеш от проблемите в България?

Не, напротив. Аз сега осъзнавам много повече какво огромно предимство има да се живее в Швейцария. Заради това, което каза. Но това по-скоро ме мотивира да искам да постигнем нещо такова и в България. Защото ако може да стане на едно място, може да стане и на друго.

6. С България обаче те свързва не само любовта към родината, но и една фондация – “Суисклиникъл”, която догодина става на 10. Можеш ли накратко да разкажеш за нея?

Идеята всъщност дойде от Швейцария. Братът на моя бивш съпруг е ортопед и една вечер той ми спомена, че в източноевропейските държави има деца с ортопедични проблеми, които живеят в домове и трябва да им се помогне, за да могат да водят нормален начин на живот. Идеята ме грабна веднага, прибрах се в България, но не знаех откъде да започна. Чрез мои приятели стигнах до Стара Загора, където има осем дома за сираци. Аз се притеснявах, че ще видя нещо подобно на ужасите от някои домове в България, но всъщност се запознах с хора, които са отдадени на работата си и се грижат с огромна любов и отговорност за децата. Започнахме първите прегледи. Когато попитахме къде ще се правят ортопедичните шини след операциите, хората се спогледаха и казаха: Какво е това? И всъщност разбрахме, че в детската ортопедия в България няма ортопедичен техник. Това е все едно зъболекарят да работи без зъботехник. В България такава професия не съществува, за разлика от Швейцария и Австрия например, където е развита от много време. Тези шини са много важни най-вече за деца с детска церебрална парализа, които получават изкривявания на крайниците.

Без тези ортопедични техници нямаше как да започнем да правим каквото и да е. Затова намерихме млади момчета от Швейцария, които дойдоха да работят за фондацията. Започнахме да обучаваме български техници, намерих лекар и екип, които разбраха от какво лечение има нужда. Преди няколко години успяхме да построим наша ортопедична работилница в Стара Загора.

Моята работа е да превеждам по време на прегледите. С времето започнаха да ни търсят и родители, не само деца от домовете. Това и решаването на други проблеми в здравеопазването ще са всъщност нещата, за които аз ще се боря с новото движение, което основахме.

7. Ти вече загатна отговора на следващия ми въпрос, но каква роля играят тези деца, с които си се срещнала и на които сте помогнали, за твоето решение да се включиш в политиката?

Не мога да кажа категорично, но имат голяма роля. Когато имаш болно дете, животът ти се променя – не става по-лош, напротив, но става по-труден. Чрез тези деца се запознах с родители, у които има толкова топлина и любов. Приемат живота и се борят. Но тежкото е, когато няма разбиране. Когато те се чувстват отхвърлени. Когато домовете са построени на такива места, че никой да не вижда тези деца. Те трябва да са на рехабилитация всеки ден, а здравната каса заплаща 10 сеанса на месец. Тук доходите оказват голямо значение. А когато детето стане на 18, всякаква помощ отпада. Сякаш в тази сфера всъщност видях колко е трудно да се живее в България. Не се възприемам като месия или нещо подобно, но искам да се боря, заедно с всички, които копнеят за едно по-достойно съществуване.

8. Сигурно си го очаквала, но в момента, в който стана ясно, че ставаш член на Да, България, в едни специфични издания започнаха атаки срещу теб и семейството ти. Как реагираш на това?

Гледам да не обръщам особено внимание. Но това, което се случва, е нещо, което засяга майка ми. Просто защото срещу мен не могат нищо да извадят. Говори се за един казус, една и съща статия, на която просто се сменя авторът. Родителите ми бяха оправдани, майка ми осъди държавата тогава, а обезщетението тя дари на Математическата гимназия във Варна.

От една страна бях готова, но от друга когато нещо нечестно се случва и ни засяга, не мога да кажа, че свикваш, нито че не те боли. Но решихме да направим този скок със съзнанието, че има смисъл. И това ми е надеждата.

9. Във връзка с този скок, важен въпрос е дали да очакваме да те видим в парламентарната листа на движението?

Аз не знам дали моето място е в парламента. Моята роля по-скоро би била да се опитам да допринеса към това там да попаднат хора, които могат и знаят как да се случат нещата.

10. Може и да не те видим в Парламента, но ще те видим във Виена на 24 февруари. Къде могат да се срещнат с теб българите, живеещи тук, и от кого ще бъдеш придружена?

Да, срещата е заедно с Христо Иванов и Георги Илиев. На 24 февруари от 18:30 на Schwarzenbergplatz 3. Това е една поредица от срещи, с които ми се иска да обединяваме все повече българи навсякъде по света. Виждам колко е силна връзката на българите тук в Швейцария, а и други места по света, с България. Това е един разговор, събиране на сили за битките, които ни очакват.