В края на миналия месец Калин Терзийски-Кайо и Светослав Терзийски-Батю гостуваха във Виена. Четоха прекрасна поезия и силна проза в българския културен институт “Витгенщайн”. Събитието беше грандиозно. Братята бяха величествени. Без грим.
Още от сутринта бях нервен. Може би това се дължеше на алкохола от предишната вечер или на факта, че една моя гостенка беше нетърпима преди интервюто си в престижния икономически университет, пък и бях ко-организатор на събитието. Беше слънчево, леко мързеливо, а Виена отново носеше старата си отвратителна, власова, марципанено-деменциална маска. Пред операта беше просто отвратително. Благодарение на плоската бутилка в джоба държах всичко под контрол.
Когато пристигнахме в института, се оказа, че ще бъда и диджей. Да бъда диджей съм мечтал от ранните си прогимназиални години, когато хич не можех да задържа вниманието на хубавките момичета около себе си. Сега във “Витгенщайн” трябваше да подбера музиката – това беше безкрайно лесно: “Доорс”, “Клаш”, “Секс пистълс”. Точната музика за това, което щеше да звучи в залата. А това щеше да е Поезия. От “СДС са педераси” и “Моят ъглошлайф” през “Разговор за накладките” и “Мойто куче Бен” чак до “Вчера легнах да умра” и “По принцип знам!”.
Та така. Докато се суетях около техниката, първите гости започнаха да идват. Българската Виена е като в Севлиево, тук хората се познават. Така и не знаех какъв е капацитетът на залата, но тя трябваше да бъде пълна. Здрачаваше се, компанийки от млади, да, само млади, хора се смееха и пушеха пред входа на сградата, проектирана от философа Лудвиг Витгенщайн. С някои си разменяхме бутилки. Винаги така съм си представял хубавите четения. Идеята за пенсионирани жени на милиционери, кръгли франзелени хапки, солети и шампанско “Искра”, заедно с дребните провинциални разговорчета за жалки и глупави теми, за БСП, за лекарства, за дъщерята на съседката Полиспастова – тази идея ме отвращава и би могла да бъде пагубна за представите на всеки малко по-лабилен човек, би могла да го отврати, от културата като цяло.
Залата се напълни, не можете да си представите какво означава една зала да е пълна само с МЛАДИ хора. И те да слушат големите Братя Без Грим На Българската Литература! От мястото на моя импровизиран диджейски пулт можех да наблюдавам лицата цялата публика. Как са ангажирани от благородни емоции, как някои от тях се насълзяват, как натрапчиво се замислят.
Това, което съм забелязал като проблем в отношението на поколението си към модерната българска литература, е доста интересно и нелогично. Младите хора не четат, но това не е защото продукцията, която им предлага пазарът, е некачествена.
Напротив!
Младите не четели ли? Не! Всички около мен с удоволствие четат. Четат, ако някой им набута в ръцете Калин Терзийски. Четат, като някой им изрецитира нещо на Батю. Четат, когато разберат, че ги има поетите Иван Ланджев и Стефан Иванов. Четат, щом им се разкаже кой е Тома Марков. Четат!
А това, че са лошо информирани, се дължи на един лайняни хорица, които работят в задушни канцеларийки, които гордо наричат културни редакции. Тези хорица пишат за гъза на Азис тогава, когато има литературно четене във “Влайкова”, в “Петното”, в “Хеликон”… Тези са за убиване. Срам ме е от тях.
Младите хора във Виена седяха два часа и слушаха прекрасните произведения на Братята Без Грим Калин Терзийски и Светослав Терзийски. След края на четенето атмосферата на терасата на “Витгенщайн” беше еуфорична, всички говореха за литература, за смисъла на живота… Виното се превръщаше във вода. Една приятелка ми каза, че ако не било края на месеца, щяла да си купи всички книги. Наистина повечето посетители си тръгнаха с по 2-3 заглавия.
Време беше за празненство. Проблемът на Виена е, че магазините затварят в седем. След това вариантът за набавяне на алкохол е само бензиностанцията. Там надценката е между 2 и 3 пъти. Ще го изкажа в стила на Лудвиг Витгенщайн: “Редът е ред”, и ще добавя дидактично “ако човек иска да пие, трябва да знае в 6 часа какво и колко точно”. Разходихме се по хладния канал на Дунава, намерихме бензиностанция и заредихме. В културния институт, пиехме, смеехме се, говорихме си. Шефът на института Борислав Петранов, човекът, заради чийто ентусиазъм се случи всичко, каза, че никога не е виждал толкова пълна зала с млади хора. Прекрасен човек, с една армия от стотина като него съм сигурен, че БВП на България ще скочи с поне 5%!
Мисля, че всички се радваха. Това не беше обикновено пиене. Това беше нещо много повече, защото Смисълът спокойно се разхождаше около нас, вдъхваше от парфюма на жените и тайно доливаше алкохол в чашите ни.
Мислех си, че подобни четения ще станат прекрасни, там, където в пълно с млади и интелигентни българи. В чужбина, там, където са хората. Ако българските културни институти организират турнета на български писатели, ще разбият конкурентните бг партита с гостуващи чалга звезди. Партита, където се лее пот, сперма и безумие, където венерическите болести пълзят по писоара.
Визията за литературни турнета ме изпълва в див ентусиазъм и въодушевление – бих станал роуди! Защото вече зная, че младите българи в чужбина са свестни и просто трябва някой да им предложи алтернативата, която ревностно е скривана от тях, защото те търсят Смисъла. Виждах изпълнен с реализъм как е напълно възможно това да се случи. Как изведнъж тези разпръснати от вятъра на промените песъчинки, българите в хладна Европа (защо не и в Америка), как се спояваме от сила по-трайна от паспорта, по-смислена от местожителството, по-градивна от патриотизма, как се спояваме от културата, от езика. Които са фундаментът на всяко нормално обществото.
Нощта беше хладна и приятна, крачех към операта. Вече бях напълно спокоен.
Автор: Явор Фингаров
Източник на информацията: novinar.net