Явно е привързан към шапките си. И си го признава даже писмено, макар да е загубил точно онази късметлийската. На снимките, които намерих, винаги е с шапка. Когато го видях, беше с каскет и очила, а очите му леко присвити изучаващо. Накланя се и тихо казва нещо на другия, с поп-арт суичъра, дето сега, когато косата му е по-къса, особено ти се натрапва асоциацията с героя на Екзюпери. Да четеш поезията си в Дом “Витгенщайн”, когато си завършил ФФ на СУ, си е (меко казано) “акт с дълбока символична натовареност”. Ако пък сте двама, все от същата партида на Алма Матер…
И двамата учудващо млади, с неприлично много награди зад гърба си, страшно кадърни, способни да предизвикат публиката. Онзи ден Иван Ланджев и Стефан Иванов успяха за час да накарат времето в Българския културен институт във Виена да тече в малко по-друг ритъм. Ритъм, отмерван с аборигенско звучене, абстрактно-лирични признания и стряскащо точни образи, изградени с пестеливи щрихи.
Честно казано, не очаквах да има толкова разнородна публика в понеделник вечерта. Виновникът за събитието – Явор Фингаров – си беше свършил работата на висота и то сякаш беше сценографски оформяно: две маси с по двама млади мъже около тях, които
– на дясната пият вода, на лявaта – вино
– десните са закачливо-артистични с нотка на тънка самоирония в поведението, левите – високи и рошави, облечени в едноцветни дрехи, малко напомнят на хора, на които би им отивало да се мотаят из Мон Мартр преди век и нещо
– десните говорят на български (и английски from time 2 time), левите – четат на немски (благодарение на преводите на Яна Акимова).
А в дъното, като да оформят третия връх на триъгълник, седят двама мъже с китари. Австрийските музиканти с експерименталните си етно-психо импровизации, където китарите звучаха като диджериду, сякаш даваха още едно измерение, още едно изразно средство на поезията, която се четеше. Своеобразни и различни в стила си, Стефан и Иван успяха да провокират интерес у публиката с диалогичния прочит и контраста на изразните средства. Аз лично се питах дали това, което чувам, е пресичането на философията и изкуството и в главата ми се завъртяха смешните рисунки на сферите за конюнкцията от часовете по логика. Определено са трудни за следене при слушане и зрителят (преди да е станал читател) по-скоро може да добие само общо усещане, подобно на картина, гледана от голямо разстояние, да хване някое явно заиграване с превърнали се вече в класически автори като Буковски, Дали, Чехов, Бергман. И толкоз. Текстовете изискват задълбочен индивидуален прочит, сякаш се съпротивляват да допуснат интерпретации без сериозно интелектуално усилие. Социално ангажираните текстове като “Атеист на Ларгото” на Иван Ланджев или “В Борисовата градина”, което Стефан Иванов пише по повод на едно шокиращо убийство, показват зрелостта на възприятието и изградените позиции на двама ерудирани представители на българската Youpie-субкултура. Но е много трудно да се четат пред голяма публика другите неща – онези изповеди, които са здраво прикрепени към ситуацията, към походката, която не докосва пода, към аромата на кафе или сценичните превъплъщения на Елена Димитрова. С толкова много интертекстуалност и символика поезията на места се доближава до онази претенциозна нотка, характерна за модерното изкуство, което отхвърля масовата публичност и поставя изискване за елитарност. Иван Ланджев е стегнат, по-концентриран и остър. Стиховете му са като бърбън – силни, консумират се бързо, на един дъх, и оставят тръпчивия послевкус на почти саркастичното. Поезията на Стефан Иванов е друга – по-мека, кадифено-примамна, упойваща като аперол и въвлича читателя постепенно в 1 сюрреален свят, напомнящ за Превер. Определят работата им като не-стих, каквото и да значи това. Аз не претендирам да съм добра в класифицирането и категоризациите. Един текст или ти въздейства, или не. Писането и четенето (когато не познаваш автора) за мен са по-скоро изтънчена егоцентрична игра, където се опитваш през текста да интерпретираш усещане, породено у някой друг, външен, чужд, да се вчувстваш в написаното, да го припознаеш като близко и да го използваш като строителен материал за собствено естетическо изживяване. Обратно, за пишещия опитът да направиш текст, който изваден от ситуацията и условията, провокирали създаването му, да привлече публика, да я накара да препрочете, да се замисли, е хедонистично.
На вас стиска ли ви да поиграете? Ето малко материал за размисъл: http://www.youtube.com/watch?v=ue_LMT6lrFM
Автор: Росена Вуцова