Лято е и аз отново поемам по дългия път между Австрия и България. Тръгвам към моя дом. Както всяко едно лято в последните 10 години. Един след друг се стопяват километрите, а с тях и времето до срещата ми със семейството. Да разцелувам и поиграя с децата, да прегърна и погаля жената, да видя майка, да седна на раздумка с татко – за това мисля всеки ден в последните няколко месеца.
Пътувам към къщи!
Остава още съвсем малко! За срещата с близките си мислят и моите трима съквартиранти. Всяка вечер след работа се събираме в кухнята на малката ни квартира. Пием бира и си думаме сладки приказки. Приказки за лятото и мига, в който ще срещнем любимите хора. Мечтаем и си разказваме един на друг мечтите. Искаме да ги споделим! Искаме да изразим мислите и чувствата си в думи! Защото думите са нашата клетва и обещание към вселената и съдбата, че нещата ще се случат по този начин. Точно по този начин!
Ние и четиримата сме родом от един град и мечтите ни започват с влизането в него. Минаваме покрай табелката и навлизаме в града. Пътуваме бавно, спазваме ограниченията, спираме на всяко кръстовище. Оглеждаме се и попиваме познатия пейзаж с очи. Караме бавно и се наслаждаваме на това да сме у дома.
Аз обаче винаги пропускам тази обща част. Така е от години. Моят разказ започва от завоя в нашата улица. Така сякаш съкращавам последния километър до мига на срещата с любимите ми. Имам повече време да говоря за децата ми Дария и Стефан и да споменавам жена си Галя. Дария е на 4 години и изговарянето на „р“ още я мъчи. Стефан е на 14 и вече е истински мъж. А Галя? Ех, за нея мога да напиша роман от 100 страници и пак няма да ми стигнат думите и мястото да я опиша. Обичам да говоря за тях! Правя го всеки път, когато имам възможност и слушатели. Обичам да изричам имената им! Така връщам образите пред очите си и сякаш всички те са около мен. Чувам гласовете им. Чувам смеха им! Усещам погледите им, а понякога дори и докосванията.
Всяка вечер, ден след ден, аз завиваме с колата по нашата улица в Добрич и се връщам при моето семейство.
Мен ще ме стоварят първи пред дома ми. Спечелих си това право, поемайки повече задължения в общото домакинство. Другите трима имат повече свободно време във Виена, но през лятото аз ще бъда с 30 минути по-рано при семейството си. Ще видя 30 минути по- рано Дария и Стефан. Ще прегърна и целуна 30 минути по-рано Галя. Ще си бъда 30 минути по-рано у дома! Всичко ще дам и направя за възможността да бъда 30 минути повече със семейството си.
Всяка вечер аз отново завивам с колата по нашата улица и намалявам скоростта. Бавно минаваме покрай силно изкривената и наклонена тръба от знак. Преди 2 години там стоеше и знак. Синът ми го ударил с Опела, докато брат ми го учил да шофира. Ударът бил слаб, ама страничен. В уплахата детето изпуснало педала на спирачката и натиснало газта. Повредили много колата – броня, фарове, калници, врати, стъкла. Наложи се да работя допълнителни и нощни смени за да платим поправките. Бях ядосан, бях сърдит и в продължение на няколко дни планирах как ще им се карам и какво ще им кажа. Малкият няма да получи обещания телефон, а на брат ми няма да проговоря докато съм в България. Къде му е бил акълът, да учи 12 годишно дете да шофира. Много е безотговорен! Мен татко ме сложи зад вола чак когато бях на 16 години.
Но месеците на раздяла отмиват яда. Изречените закани бързо са забравени, а аз отново подминавам наклонената тръба и минавам с колата покрай затвореното гаражно кафене на Жоро Шамандурата. Пред него се въргалят десетки изпушени до филтър фасове и няколко смачкани кутии от цигари.
Преди два месеца пратих на татко допълнително 80 евро за да отпразнува там своя 70 годишен юбилей. Изкарах една допълнителна нощна смяна и парите му ги изпратих. Събрали се били много хора, повече от 50 човека. Голяма радост! Голямо веселие! Затворили били с две коли улицата, изкарали били масите и насядали направо на платното. Приятели, съседи, познати и случайни минувачи. Дълго се веселил татко, ама на края парите не стигнали. Шамандурата обаче го успокоил, че ще ме изчака да се върна и тогава ще се разплатим.
Добър приятел е Шамандурата! С него учехме заедно в училище. С него бяхме заедно в казармата. Заедно следвахме в София. Заедно се прибрахме и обратно в Добрич. И за лош късмет по едно и също време останахме без работа. Той реши да отвори кафене, комбинирано с магазинче, а аз реших да си потърся късмета в Австрия. Още много хора от родния ми град взеха същото решение.
Подминаваме бавно кафенето, а 50 крачки след него е родната ми къща. На времето татко е успял да вдигне 3 етажа и днес там живеем всички заедно – мама и татко, брат ми с жена си и моето семейство. Е, аз съм 11 месеца в годината в Австрия, но Галя и децата са там. Всеки си има неговия етаж, неговата кухня, неговата всекидневна, но цялото семейство живее заедно. Лятото се готви и яде на двора, а зимата при мама, на първия етаж. След вечеря всички се качват да гледат телевизия у нас, на втория етаж, че имаме голям телевизор и много удобни дивани. Там е и рутерът за интернет. Майка и татко стоят в двата фотьойла. Брат ми си опъва краката на късата страна на ъгловия диван. До него, зад малката масичка се настаняват децата. Жената и снахата сядат на двата стола до голямата маса зад дивана. От там е най-удобно да гледаш телевизия и да се ровиш във Фейсбук. Жена ми се включва в чата и започваме да си пишем. Два часа по-късно, когато всички са си легнали и заспали, ще се чуем и по Skype. Ще откараме до малките часове на деня, но на това се крепи нашата връзка. Вече 3 години! Брат ми и снахата живея на третия етаж, когато не вечерят при мама и не гледат телевизия у нас.
Стигаме с колата до портата.
Аз слизам и се изправям пред нея. Разкършвам се от дългия път, че целият съм схванат. По това време шофьор ще бъде Васко! Така сме го намислили! Той си знае работата – ще изчака да му дам сигнал, че съм готов и съм потиснал сълзите си, след което ще натисне три пъти клаксона. Най-напред ще се дръпне пердето и малката ми Дария ще погледне през прозореца. Чувам гласчето ѝ как казва „Мамо, мамо, татко е тук!“. Чувам тропота на крачетата ѝ, а после и на много повече крака. Отваря се входната врата на къщата и един след друг, цялото семейство, се трупа на площадката пред нея. Дария, Стефан, Галя, зад тях брат ми и майка. Татко нещо се бави! Сигурно го болят краката и не може да ходи бързо. Майка също я болят краката, но успява да пренебрегне болката. Явно е в кръвта на майките да пренебрегват болката в подобни мигове.
Най-накрая се показва и татко. Върви хем някак забързано, хем бавно. Снахата, Вера, тича да него и се опитва да го спре, да му обуе обувките. Той я бута назад и иска да слезе по чорапи на двора. Бута се във всички и се опитва да мине отпред. Попрегърбил се е в отминалите 11 месеца и някак се е смалил. Косата му съвсем е оредяла.
В това време Дария вече е прескочила осемте стъпала, притичала през двора, и се опитва да отвори голямата порта. Чувам как със своите малки пръстчета се опитва да отмести дървеното резе, с което я залостваме. Казвам ѝ да отвори малката врата в портата, но тя продължава да се мъчи с портата. Чувам как вика „Татко! Татко!“. Резето е тежко, все още прекалено голямо и неудобно за малките ѝ пръстчета, но тя някак успява да го премести с няколко сантиметра. Брат ми, Веселин, е вече до нея. С един замах го изважда и хвърля към дувара. Двамата отварят крилата на портата.
Времето спира, а аз затихвам.
Не смея да си поема дъх за да не разваля момента. От моето място на улицата, през широко разтворените порти, погледът ми обхваща целия двор и къщата. Дария е обгърнала с ръчички врата ми, виси във въздуха със сгънати в коленете крака. Целува ме по лицето. Брат ми е застанал зад гърба ми. Прегърнал ме е през кръста и е опрял глава до моята. Галя подтичва през двора и е скъсила на половин разстоянието до мен. После тя ще се сърди цяла вечер на брат ми, че не я е изчакал да ме прегърне втора. Майка подтичва точно зад нея и се опитва да я изпревари. Май ще успее. Галя и на нея ще се цупи и сърди. На майка не ѝ пука особено много за това и бърза през двора. Татко е стигнал до първото стъпало на стълбите. Снахата, Вера, е успяла да го спре и му нахлузва обувките. Миналата година го изпусна и той тича по чорапи през двора.
Синът ми стои все още горе, на последното стъпало на верандата. Вирнал е брадичка и гледа в небето, някъде над главите ни. Мушнал е ръце в джобовете и пъчи гърди. От мястото си виждам синината под лявото око. Има и бинт на лакътя и крака. От Галя знам, че се е карал и сбил с момче от съседния квартал. Проблеми с тях имал от няколко месеца. За момиче ставало въпрос и тяхното отношение към нея. Предстои ми сериозен разговор с него! Ще поговорим за приятелство, любов и отговорност. Вече съм нахвърлил в главата си по-важните изречения. Но сега нека си стои там, гледащ в небето над нас. Нека постои още малко там горе, докато и той успее да овладее сълзите и върне гласа си. Големите мъже на плачат, а той вече е истински мъж, с мъжки проблеми и задължения. Ще го почакам още малко!
Постепенно улицата се оживява. Съседите са наизлезли и бавно идват към нас. Остават ми още една – две минути време да сме само ние заедно и после приятели и съседи ще започнат да ме прегръщат, разцелуват и поздравяват. Брат ми е вече до колата и сваля моя багаж от нея. Съквартирантите ми от Виена бързат и те да се приберат.
Аз обаче съм късметлия! Аз съм първият, когото стоварват. Аз имам 30 минути повече със семейството.
Брат ми стоварва багажа, а Жоро Шамандурата е дотичал и ще му помогне с вкарването на сакове и кутиите. Поръчал ми е да купя лекарства за майка му и сигурно тръпне в очакване да ги вземи и отнесе при нея. Ще бъде приятно изненадан да узнае, че попаднах на българка аптекарка и тя ми направи добра отстъпка. За същите пари съм донесъл почти двойното количество ампули и леля Танче е осигурена за следващите няколко месеца.
Портата е широко отворена. Всички са на крака около мен. Всички са живи, а раните и синините заздравяват. Аз съм спокоен! Аз съм при моето семейство!
Фотограф: Image courtesy of arztsamui at FreeDigitalPhotos.net