Актьорът Китодар Тодоров гостува на Българския културен институт във Виена “Дом Витгенщайн” на 15.11 (сряда), където ще представи филма “Слава” – игрален филм на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Прожекцията е от 19:00. За “Слава”, българското кино и българите по света, с Китодар Тодоров разговаря Александър Детев.
“Слава” е българското предложение за Оскар в категорията за чуждестранен филм тази година, разкажете ни малко за проекта.
Когато снимахме “Слава”, Националният филм център беше решил вместо да направи 2 високобюджетни филма, да подкрепи 10 малки и 1 по-скъпа продукция. Петър Вълчанов (режисьор – б.а.) ме покани, тъй като сме работили заедно. Поговорихме за филма и за персонажа ми, после забравихме какво сме си говорили и вече на терен мислехме епизод по епизод как да развием персонажите. Моят всъщност е може би единственият, който е напълно позитивен, в моята роля няма нищо негативно, а аз не обичам позитивните персонажи. (смее се)
Можем ли да говорим за ренесанс на българското кино в последните години?
Киното в България наистина търпи някакво развитие в последните 5-6 години и това е защото все повече млади хора снимат. От една страна, имаме достъп до повече информация, тъй като всеки може да обърне внимание на това, което се прави в по света, в САЩ, във Франция, в Корея, много хора пътуват и стават по-широкоскроени. Това носи промяната, в началото в някаква субкултура, един ъндърграунд, който с времето става и водещо изкуство. Акцентирам пак на това колко добра идея беше филмовият център да направи 10 нискобюджетни, вместо 2 високобюджетни филма, жалко, че това се прекрати на следващата година. Тези 10 филма дадоха работа и опит на млади хора, които искат да творят, дори в нискобюджетни продукции – това са 10 режисьори, 10 сценаристи и т.н. Има и друг момент: Всеки човек, който иска да произведе някакво видео, независимо дали филм, клип или каквото и да е било, преди беше много по-трудно, сега всеки може да инсталира нужната програма за монтиране на домашния си компютър, да снима с камера или телефона и да направи филм, който после да е лесно достъпен.
Като казахме лесно достъпни продукции: Вие имате активен канал в YouTube, където често качване скечове и различни клипове. Много актьори и музиканти се оплакват, че парите, които се изкарват от онлайн платформите са минимални. Възможност ли е това все пак или по-скоро опасност за културата и изкуството?
Ами честно казано, тези клипчета ги правим на мускули. Ако се разчита на YouTube и българския му еквивалент Vbox мога да кажа, че парите не са минимални, а нищожни. Но това си зависи от българския пазар, който е малък. Тези клипчета просто не могат да донесат милиони гледания, за да се спечели и някаква сума от тях. Но ние сега опитваме по други начини – пробвахме през платформи за групово финансиране, т.нар. crowdfunding, има един варненски канал, който пък продават merchandise – фланелки и продукти. Има начини.
В България възможно ли да се направят успешни филми без държавна субсидия, които да са и печеливши?
Не, това засега е рядкост. Но трябва да се започне от някъде – филмите на Максим (Генчев б.а.) например са с частно финансиране. Дори във видео, толкова елементарно като нашето, ако се прави както трябва, с грим, сценография и т.н., то би струвало 4-5 хиляди, което прави един бюджет от 25 хиляди на месец, които можем да си ги чакаме с години. Според мен, ако човек може да започне на мускули, а после да търси финансиране, е най-добрият вариант.
А за Вас какво предстои?
Иска им се да съсредоточим в този канал и да стигнем до момента, в който можем да се препитаваме от него. Сега е малко между другото, а ми се иска да е на преден план, но за целта са необходими средства.
Предстои Ви едно идване до Виена, което е и причината за нашия разговор. Как виждате отношенията на България с диаспората и какви са пътищата за заздравяването им?
Това е много важно, българи в чужбина да се чувстват българи. На мен ми направи впечатление, когато бях в Сирия например, която за съжаление в момента не функционира като страна, каквото и да работят хората и където и да работят, те инвестират в това да облагородяват дома в селото си, в родното си място. Имат отношение към родното. Прави ми впечатление, че немалко българи се връщат в страната, опитват да се развиват тук, те са един вид възродители, защото те се опитват да приложат работещ модел в България и това е много важно. Има такива хора, все повече са. А иначе мога да кажа, че много бесарабски българи например, са запазили българското много повече от нас в България, иска ми се да е така и с българите навсякъде по света. Един мой приятел, който е живял в Америка известно време ми разказа една история. Там са срещнали възрастен човек, емигрирал отдавна, който постоянно е плюел България. Но когато са му казали, че се връщат обратно, той се е разплакал. В крайна сметка, родното място си остава важно.
На 15-ти ноември идвате във Виена, за първи път ли ще сте тук?
Ами аз не съм бил във Виена, може би съм минавал, но сега идвам за първи път за малко повече. Аз имам проблем с пътуването със самолет, затова идвам с автобуса. (смее се)